Бунтовници

Секунда, след като съм стъпила на покрития с дървен

то им. Кимвам.

паркет под и съм застанала пред гигантския п о р т р е т на

Погледът ми отскача към Безстрашния, който в момен­

Джанийн Матюс, окачен на отсрещната стена, никой не

та излиза от асансьора в лявата част на помещението и аз

ме забелязва - даже двамата охранители, изменници от Без­

губя контрол върху мускулите на лицето си. Питър при­

страшните, които сноват пред входа. Упътвам се към ре-

ближава към нас.

цепцията, където седи мъж на средна възраст с плешивина

В главата ми едновременно пробягват хиляди варианти

на т е м е т о и се рови в купчина хартия. Поставям ръце на

как да реагирам: от т о в а да се хвърля към гърлото му до

плота пред него.

престорен плач, нещо като шега. Не мога да реша какво

- Извинете - казвам,

точно да направя, затова продължавам да стоя неподвиж­

- Момент - отвръща т о й , без дори да ме погледне.

но и само го наблюдавам. Джанийн трябва да е знаела, че

- Не става.

ще дойда, и сигурно нарочно е избрала Питър да ме отведе

Това вече го кара да вдигне очи, очилата му са килнати

при нея, няма как да е другояче.

на носа и т о й мръщи вежди, сякаш ей сега ще ме нахока.

- Наредено ми е да те отведа горе - казва Питър.

Каквото и да се е канел да избълва срещу мен обаче, то явно

Иска ми се да му се озъбя, или да кажа нещо с безгрижен

засяда в гърлото му. Зяпва ме с отворена уста, а погледът

вид, но единственото, което успява да излезе от с в и т о т о

му прескача от лицето ми към черната тениска, с която

ми гърло, е някакво одобрително хриптене. Питър поема

съм облечена.

към асансьорите и аз тръгвам след него.

В сравнение с ужаса, който преживявам, изражението

Преминаваме през поредица лъскави коридори. Въпреки

му е даже забавно. Усмихвам се леко и се опитвам да потуля

че изкачваме стълбището на няколко етажа, все още имам

треперещите си ръце.

чувството, че съм побита в земята.

- Вярвам, че Джанийн Матюс ще иска да ме види - каз­

Очаквам да ме заведат право при Джанийн,

но не го пра­

вам. - Затова ще съм ви благодарна, ако се свържете с нея.

вят. Спират в къс коридор с редица метални врати от

Той дава знак на изменниците от Безстрашните край

двете страни. Питър набира кода за отваряне на една от

вратата, но т о в а вече не е необходимо. Охраната най-

т я х и изменниците на Безстрашните плътно ме наобика-

после ме е забелязала. Към мен се спускат войници на Без­

лят, застанали рамо до рамо - образуват тесен тунел, през

страшните от всички страни на фоайето и ме обкръжа­

който да вляза в стаята.

ват, но все още не ме докосват, н и т о казват нещо. Оглеж­

Тя е малка, може би шест на шест крачки. Подът, стени­

дам лицата им, опитвайки се да си придам колкото се може

те и таванът са покрити с еднакви осветителни панели,

по-спокоен вид.

сега загасени, каквито имаше и в с т а я т а за т е с т а за опреде­

- Дивергент? - п и т а най-накрая един от тях, докато

ляне на наклонностите. Във всеки ъгъл е монтирана малка

мъжът на рецепцията вдига слушалката на интеркома в

черна камера.

сградата.

Най-накрая се предавам пред чувството за паника.

Свивам ръцете си в юмруци - не мога да спра треперене-

Местя поглед от камера на камера в ъглите и се боря

с крясъка, който набъбва в стомаха, гърдите и гърлото

ми; крясък, който напира във всяка частица на т я л о т о

ми. О т н о в о усещам как вината и скръбта забиват нокти

във вътрешностите ми, воювайки за надмощие над мен,

но ужасът е по-силен и от двете. Вдишвам, но не изпускам

въздуха. Навремето баща ми казваше, че така може да се

Г Л А В А

отървеш от хълцането. Тогава го попитах дали може да

Д В А Д Е С Е Т И Д Е В Е Т А

се умре, като задържаш дъха си. „Не - отвърна т о й . - Ин­

с т и н к т ъ т на т в о е т о тяло ще надделее и ще те принуди

да дишаш."

Жалко наистина. Можех да го използвам като изход от

Забравила съм си часовника.

ситуацията. От тази мисъл ме напушва смях. След това

За това съжалявам най-много, когато след минути или

пак се надига писъкът.

часове паниката утихва. Не съжалявам, че изобщо съм до­

Свивам се надве, така че да мога да притисна лице в ко­

шла - макар това да изглежда най-логично - а за голата кит­

ленете си. Трябва да съставя план. Ако имам план, няма да

ка, която не ми позволява да разбера от колко време съм

ме е страх толкова.

в тази стая. Гърбът вече ме боли, което все пак е някакъв

В главата ми обаче не се оформя никакъв план. Няма къде

ориентир, но не достатъчно ясен.

да бягаш, щом веднъж си влязъл в централата на Ерудити­

След известно време ставам и започвам да се разхождам,

т е . Няма как да се измъкнеш от Джаниин. Няма спасение

протягам високо ръце над главата си. Поколебавам се дали

от онова, което извърших.

да продължа, при условие че камерите ме наблюдават. Едва

ли ще научат кой знае колко за мен, докато следят как до­

пирам палците на краката си.

При тази мисъл ръцете ми се разтреперват, но аз не се

опитвам да я прогоня от ума си. Вместо т о в а си напом­

ням, че съм една от Безстрашните и страхът е добър мой