Десетата зала

Заключи колата и вдигна ципа на якето си догоре. Вятърът се носеше над долината на

мразовити пориви. Напипа в джоба си ключа за вратата. Беше голям и тежък, вдъхваше

увереност и задоволство, почти като ключ от средновековен замък. Би предпочел за пълна

автентичност да имаше и газена лампа с трептящо пламъче, но и малкото фенерче в ръката му

щеше да свърши работа. Насочи го към пътеката и тръгна към стълбата.

Изгаряше от нетърпение да прекара половин час сам в бродене из пещерата с оскъдното

осветление. Утре щеше да намери начин да се извини на Люк, щеше да каже, че временно е

изгубил разсъдъка си, ако се наложи, но трябваше да направи това. Люк официално щеше да

бъде недоволен, но инцидентът щеше да мине без последици, сигурен бе. Пещерата го викаше.

Трябваше да поговори насаме с нея. Щеше да пише за тази нощ. Тя можеше да оформи

мисленето му, може би дори да го накара да зареже някои от старите си, упорито защита вани

схващания.

– Проклети шамани - прошепна той. Мисълта сама се отрони от устните му. — Възможно

ли е да съм грешал?

Приближи стълбата и забави крачка. Предстоеше дълго спускане, а на своите години той

вече не бе пъргав като планински козел.

Стъпки! Някой тичаше.

Сепна се и понечи да се обърне, но така и не успя.

Не видя цепеницата, която удари главата му, така и не усети как г о влачат през ръба и в

последния момент, при преминаването му през мембраната, така и не чу плясъ ка на крилете на

двете кани, подплашени от трясъка на чупещите се от тежестта му дъбови клони.

12.

Абатство Клерво, Франция, 1118 г.

Огромната гора около новия манастир се беше смълчала в кристалната зимна утрин.

Полетата бяха тихи, равният хоризонт бе спокоен и неподвижен.

В ледената стая имаше не повече от двайсет сламеника, нощно гърне и леген със

замръзнала вода. Младият абат бе захвърлил грубото одеяло, защото тялото му гореше

независимо от студа. Кожата му бе хлъзгава, сякаш току-що се бе топнал във вода. Раздиращата

кашлица, която го бе измъчвала през цялата нощ, се бе успокоила за момента, но той знаеше, че

скоро щеше да се върне, за да разтърси тялото и да заблъска в главата му. Опитваше се да диша

през носа, за да избегне поредния пристъп.

На времето, когато се разболееше, привилегированият млад Бернар се ползваше от

нежните грижи на някоя жена - леля или братовчедка. Но беше пропъдил всички жени от

паството си и затова сега бе принуден да разчита на не така внимателните обноски на мъже.

Трескавите му жалби се бяха обърна ли към любимата му майка, умряла преди толкова години.

Все още имаше смътни спомени от ранното си детство, как лежеше в леглото с възпалено гърло

и бе успокояван с песен, напитка с мед и от красивото ѝ лице. Но сега беше мъж, на двайсет и

осем и начело на абатство Клерво. За него нямаше майка и нежна ръка. Трябваше да понася

стоически болестта си и да се доверява на Божията милост за оздравяването си.

Ако беше доживяла до старини, майка му със сигурност щеше да е изпълнена с гордост от

осъществяването на благочестивия ѝ план. При раждането тя бе предложила всяко от децата си

- шест има синове и ед на дъщеря - на Б ог и изцяло се бе посвет ила на християн ското им

възпитание.

Когато Бернар завърши образованието си, майка му вече я нямаше. Наставниците му бяха

разпознали в негово лице специален талант, младеж, който освен бла городния произход и

природната интелигентност бе с благ нрав, остър ум и онзи неповторим чар, с който Бог рядко

благославя човека. Въпреки краткия флирт с мирските изкушения на литературата и поезията

никога не бе имало сериозни колебания, че Бернар ще стане Божи служител.

Разбира се, пътят на най-малкото съпротивление щеше да го отведе в близкия

бенедиктински манастир във Фонтен, но той решително отбягваше тази възможност.

Философски вече бе застанал на страната на новите лица в Църквата - Робер от Молесм,

Алберик от Сито, цистерцианците, които смятаха, че строгото съблюдаване на правилата на

свети Бенедикт Нурсийски е било забравено от покварените манастири и от техните обитатели.

Тези цистерцианци бяха твърдо решени да премахнат излишната плът и дух, заразили

бенедиктинците. Те възнаме ряваха да отхвърлят фините ленени ризи, панталоните, меките

кожи, чаршафите и завивките. Техните манастири и обители никога нямаше да бъдат укра сени

с водоливници и химери. Щяха да ядат хляба си твърд, без сланина или мед. Нямаше да

събират такси за погребения и десятък, щяха да строят манастирите си далеч от градове и села

и да не допускат в тях никакви жени, за да избягват мирските изкуше ния. И щяха да прекъсват

молитвите и медитациите си единствено заради тежкия физически труд, необ ходим за

изхранването им.

Прегърнал с цялото си същество този спартански идеал, един ден младият Бернар се