Духовна връзка

Стоеше далеч и не можех да го докосна, но пръстите ми се напрягаха отчаяно, като че

внезапно щяха да се издължат и да го достигнат. Само от това имах нужда. Едно

докосване, да зная, че още го е грижа, едно докосване, за да почувствам топлината на

кожата му и...

- Не е ли вярно, - рече тихо Дмитрий, - че имаш връзка с Ейдриън Ивашков?

Ръката ми се отпусна.

- Къ... къде го чу?

- Разчуват се клюки, - отговори, като ехо на думите на Михаил.

- Определено, - измърморих.

- Е, вярно ли е?

Поколебах се преди да отговоря. Ако му кажех истината, щеше да разполага с

допълнителни основания, за да подкрепи гледната си точка относно това да стоим

настрана един от друг. Обаче се чувствах неспособна да го лъжа.

- Да, но...

- Добре. – Не съм сигурна каква реакция очаквах. Ревност? Шок? Вместо това той

се облегна на стената, изглеждаше… облекчен.

- Ейдриън е по-добър, отколкото си мислят останалите. Ще се отнася добре с теб.

- Но...

- Той е твоето бъдеще, Роуз. – Частица от безнадеждното му, безразлично към

света поведение се завърна. – Не разбираш какво е да минеш през стореното от мен – и

да се завърнеш от съществуването си като стригой. Променя всичко. Не само

причиненото на теб е непростимо. Всичките ми чувства към теб… се промениха. Не се

чувствам по същия начин като преди. Може отново да съм дампир, но след всичко, през

което преминах, всъщност съм изплашен. Душата ми е раздвоена. В момента не мога да

обичам никого. Не мога да... не те обичам. Между мен и теб няма нищо.

Кръвта ми се смрази. Отказвах да повярвам на думите му, не и след начина, по

който ме гледаше по-рано.

- Не! Не е вярно! Обичам те и ти...

- Охрана! – извика Дмитрий с толкова силен глас, че като по чудо цялата сграда не

се разтресе. – Изведете я оттук. Изведете я оттук!

Пазителите се появиха до килията светкавично, благодарение на придобитите си

рефлекси. Като затворник Дмитрий нямаше право да предявява искания, но началниците

определено нямаха намерение да поощряват ситуация, която би създала безредици.

Побутнаха ни с Михаил да излезем навън, но аз се възпротивих.

- Не, почакайте...

- Не се съпротивлявай, - прошепна ми Михаил. – Времето ни изтича и така или

иначе днес няма да постигнеш нищо повече.

Исках да протестирам, но думите заседнаха в гърлото ми. Позволих на пазителите

да ме изведат, но преди това хвърлих на Дмитрий един последен, изпълнен с копнеж

поглед. Беше надянал на лицето си перфектното празно изражение на пазител, но

пронизващият му поглед ме караше да мисля, че под повърхността бушуват силни

емоции.

Приятелят на Михаил още бе на смяна и благодарение на него се измъкнахме без

да си навличаме повече неприятности. Веднага щом преминахме през вратата, аз спрях и

изритах едно от стъпалата гневно.

- По дяволите! – изкрещях. Няколко мороя от другата страна на двора – вероятно

се прибираха от някое късно парти – ме изгледаха шокирано.

- Успокой се, - каза Михаил. – Виждаш го за пръв път след промяната. За в

бъдеще може да очакваш повече чудеса. Той ще е наблизо.

- Не съм сигурна, - измърморих. Въздъхнах и погледнах към небето. Малки

облаци като струйки дим се носеха мързеливо, но аз почти не ги забелязвах. - Не го

познаваш като мен.

И докато част от мен мислеше, че много от думите на Дмитрий бяха именно израз

на шока от връщането му към себе си, друга част от мен се чудеше. Познавах Дмитрий.

Познавах усещането му за чест, твърдите му убеждения за това кое е правилно и кое -

грешно. Той отстояваше убежденията си. Градеше живота си на тях. Ако наистина

вярваше, че ще постъпи правилно като ме отбягва и ще позволи на връзката помежду ни

постепенно да се изгуби, то… имаше огромна вероятност да се придържа към решението

си, независимо от любовта ни. Както си припомних по-рано, докато бяхме в “Св.

Владимир”, той съвсем сериозно се дърпаше.

Колкото до останалото – че той може вече да не ме обича или да обича друга – е,

щеше да е съвсем друга работа, ако бе истина. Кристиан и Ейдриън се притесняваха, че

частица от стригоя можеше да е останала в него и отново да прояви жестокост или да

пролее невинна кръв. Никой не беше отгатнал: съществуването му като стригой бе

вкаменило сърцето му и бе заличило дори и най-малката възможност да обича някого.

Бе убило вероятността отново да заобича мен.

Ако случаят бе такъв, бях убедена, че част от мен също ще умре.

Глава 21

Малко можехме да си кажем с Михаил след това. Не исках той да си навлича

проблеми заради това, което беше направил, затова го оставих да ни изведе от сградата

на пазителите в тишина. Когато излязохме навън, видях небето, което придобиваше

пурпурен цвят от изток. Слънцето беше във връхната си точка, което бележеше полунощ

за нас. Като влязох набързо в ума на Лиса, видях, че Бдението над Мъртвите най-накрая

бе приключило и тя се връщаше към стаята си – притеснена за мен и все още разстроена,

че Кристиан се бе появил с Мия.

Последвах примера на Лиса, чудейки се дали сънят би могъл да облекчи раните,

които Дмитрий беше издълбал в сърцето ми. Вероятно не. Благодарих на Михаил за

помощта и риска, който беше поел. Той едва кимна с глава сякаш нямаше за какво да му