Духовна връзка

- Да се надяваме, че ще е скоро, - казах аз. - Пазителите не могат да ме накажат

завинаги.

Ейдриън ме погледна скептично, но остави съня да изчезне без други коментари.

Завърнах се в собственото си легло и в собствените си сънища.

Единственото нещо, което ме спря да попреча на Лиса и Кристиан, когато се

срещнаха рано в коридора на следващия ден, бе, че Ханс ме извика да работя дори по–

рано. Постави ме на канцеларска длъжност – в подземието, достатъчно иронично –

оставяйки ме да картотекирам и да се тревожа за Лиса и Кристиан, докато ги наблюдавах

през връзката. Приех като признак на мултифункционалните ми способности факта, че

мога да редя неща по азбучен ред и да шпионирам едновременно.

Наблюдението ми беше прекъснато, когато един глас каза:

- Не очаквах да те намеря тук отново.

Мигнах, излизайки от главата на Лиса и вдигнах поглед от хартиите. Михаил

стоеше пред мен. В светлината на усложненията, които настъпиха с инцидента с Виктор,

почти бях забравила участието на Михаил в нашето „бягство.” Оставих листата и му се

усмихнах.

- Да, странно как работи съдбата, нали? Сега всъщност искат да съм тук.

- Действително. Чух, че си се забъркала в доста проблеми.

Усмивката ми се превърна в гримаса.

- Говори ми. - Огледах се наоколо, въпреки че знаех, че сме сами. - Ти не си

навлече никакви проблеми, нали?

Той поклати глава.

- Никой не знае какво направих.

- Добре.

Поне един човек се беше измъкнал от това поражение невредим. Чувството ми за

вина нямаше да понесе да хванат и него.

Михаил коленичи, така че очите му да са на нивото на моите, поставяйки ръце на

масата, на която седях.

- Успяхте ли? Струваше ли си?

- Трудно е да се отговори на този въпрос.

Той повдигна вежда.

- Случиха се някои... не толкова успешни неща. Но разбрахме това, което искахме

– или поне мислим, че го разбрахме.

Дъхът му секна.

- Как да върнете стригой?

- Така мисля. Ако информаторът ни е казал истината, тогава да. Само че дори и да

го е направил... е, не е толкова лесно да се направи. Всъщност е почти невъзможно.

- Как става?

Поколебах се. Михаил ни беше помогнал, но не бе в кръга на доверените ми хора.

Дори и сега видях онзи обладан поглед в очите му, който бях видяла и преди. Болката от

загубата на любимата му все още го измъчваше. Сякаш винаги щеше да е така. Щях ли да

направя повече лошо отколкото добро, ако му кажех това, което бях научила? Щеше ли

тази мимолетна надежда само да го нарани повече?

Накрая реших да му кажа. Дори и да кажеше на други, а не мислех, че ще го

направи, повечето щяха да му се присмеят така или иначе. Нямаше да има щети.

Истински проблем щеше да има, ако той кажеше на някой за Виктор и Робърт, ала аз

всъщност можех да не му споменавам за тяхната намеса. За разлика от Кристиан, на

Михаил очевидно не му бе хрумнало, че бягството от затвора, толкова обсъждано в

моройските новини, беше извършено от тийнейджърите, на които той помогна да се

измъкнат. Михаил вероятно не можеше да мисли за нищо, което не включваше

спасяването на неговата Соня.

- Трябва някой, който използва Духа, - обясних аз. - Такъв с омагьосан с Духа кол

и после той... или тя... трябва да намушка стригоя.

- Дух... - Този елемент все още беше чужд за повечето морои и дампири, но не и за

него. - Като Соня. Знам, че духът трябва да ги прави по–привлекателни..., но кълна се, тя

никога не е имала нужда от това. Тя беше красива по свой собствен начин. - Както

винаги, лицето на Михаил прие онзи тъжен вид, който приемаше винаги, когато някой

споменеше госпожа Карп. Откакто се запознахме не го бях виждала наистина щастлив и

мислех, че ще изглежда наистина добре, ако се усмихнеше искрено. Изглежда внезапно

се засрами от това романтично отклонение и отново се завърна към работата. - Кой

използващ Духа би могъл да успее с намушкването?

- Никой, - казах категорично. - Лиса Драгомир и Ейдриън Ивашков са

единствените, които владеят Духа, които дори познавам, е, освен Ейвъри Лазар. - Не

броях Оксана и Робърт. - никой от тях няма умението да го направи – знаеш го толкова

добре, колкото и аз. А и Ейдриън не е заинтересован така или иначе.

Михаил беше хитър, схвана това, което не бях казала.

- Но Лиса е?

- Да, - признах аз. - Но ще й отнеме години да се научи да го прави. Ако не и по–

дълго. А тя е последната от рода си. Животът й не може да бъде рискуван просто така.

Истината в думите ми го нарани и не можех да не споделя болката и

разочарованието му. Както аз, така и той бе вложил много вяра в този отчаян опит да

бъде събран отново със загубената си любов. Тъкмо бях убедена, че това е възможно..., а

сега невъзможно. Мисля, че и на двамата щеше да ни е по-лесно, ако разберем, че всичко

това е било лъжа.

Той въздъхна и стана.

- Ами... оценявам, че тръгна по тази следа. Съжалявам, че наказанието ти е за

нищо.

Свих рамене.

- Всичко е наред. Заслужаваше си.

- Надявам се... - Изражението му стана колебливо. - Надявам се всичко да свърши

скоро и да не повлияе на нищо.

- Да повлияе на какво? - Попитах остро, улавяйки нервността в гласа му.

- Просто... ами, пазители, които не се подчиняват на заповеди понякога търпят

дълги наказания.