Духовна връзка

най-старите оставяха мястото си и го отстъпваха на някого от фамилията, който беше по-

способен, ала избраните почти винаги наброяваха най-малко 45. Съветът избираше от

мороите крал и кралица, позиция, която се заемаше до смъртта или оттеглянето. При

редки случаи, с достатъчно подкрепа от кралските фамилии, монархът би могъл да бъде

свален от поста си насила.

Всеки принц или принцеса в Съвета бе посъветван от фамилния съвет и докато

хвърлях погледи назад към свидетелите, разпознах групи от членове на фамилиите,

които седяха заедно: Ивашкови, Лазар, Бадика... Най-задните редици изглежда бяха

наблюдатели. Таша и Ейдриън седяха заедно и знаех със сигурност, че не бяха членове

на Кралския Съвет или фамилните съвети. Все пак фактът, че ги видях, ме успокои

малко.

Останах близо до входа на залата, като неспокойно пристъпвах от крак на крак,

чудейки се какво предстоеше. Не си бях спечелила просто публично унижение; очевидно

си го бях спечелила за пред най-важните морои в света. Прекрасно.

Висок морой с разрошена бяла коса пристъпи напред, близо до дългата маса и

прочисти гърлото си. Звуците от разговорите веднага замряха. Тишина изпълни цялата

зала.

- Това заседание на Кралския Съвет на мороите започва, - обяви той. – Нейно

кралско височество, Татяна Марина Ивашкова, председаделства, - той се поклони леко в

нейна посока и после дискретно се оттегли в края на залата, като застана до някакви

пазители, които обграждаха стените като някаква декорация.

Татяна винаги се издокарваше за партитата, на които я бях виждала, но за

официални събития като това наистина се обличаше като истинска кралица. Роклята й

беше с дълги ръкави, от тъмносиня коприна, а на върха на сплетената й изящно коса

стоеше корона с бляскащи бели и сини камъни. При други обстоятелства бих определила

тези камъни като евтини кристалчета. Обаче след като бяха на нея, дори за миг не се

запитах дали са наистина истински сапфири и диаманти.

- Благодаря ви, - каза тя. Тя говореше и с кралски тон, кънтящ и внушителен,

изпълващ залата. – Ще продължим разговора ни от вчера.

Чакайте... какво? Бяха ме обсъждали и вчера? Забелязах, че бях обвила ръце около

себе си в нещо като самозащитна позиция и веднага ги пуснах. Не исках да изглеждам

слаба, независимо какво предстоеше за мен от тяхна страна.

- Днес ще чуем свидетелски показания от наскоро назначен пазител, - острият

поглед на Татяна се спря върху мен. Както и на цялата зала. – Роузмари Хатауей, би ли

дошла напред, моля?

Така и направих, вдигнала високо глава и с уверено изражение. Не знаех къде

точно да застана, затова реших да го направя на средата на залата, директно изправена

пред Татяна. Щом щях да се изправям пред публика, ми се щеше някой да ме беше

предупредил да си облека униформата на пазител в бяло и черно. Както и да е. Нямаше

да демонстрирам страх, дори и в дънки и тениска. Поклоних се леко и прилично, после

срещнах погледа й, готова да се изправя пред каквото предстоеше.

- Би ли казала името си? – попита тя.

Вече го беше направила вместо мен, но все пак рекох:

- Роузмари Хатауей.

- На колко години си?

- 18?

- И откога си на 18?

- Няколко месеца.

Тя изчака известно време, за да остави разговорът дотук да бъде асимилиран,

сякаш това беше много важна информация.

- Госпожице Хатауей, разбираме, че по това време сте се оттеглила от академията

“Св. Владимир”. Така ли е?

За това ли беше всичко? Не за пътуването с Лиса до Вегас?

- Да, - но не предложих повече информация. О, Боже. Надявах се да не попита за

Дмитрий. Не би трябвало да знаеше за връзката ми с него, но не се знаеше каква

информация можеше да се е разпространила.

- Отишла си до Русия, за да преследваш стригой.

- Да.

- Като лично отмъщение след атаката над “Св. Владимир”?

- Ъъ... да.

Никой не каза нищо, но отговорът ми определено породи движение в залата.

Хората се размърдаха неспокойно и започнаха да се споглеждат. Стригоите винаги

пораждаха страх и все още беше нещо необичайно сред нас някой да ги издирва.

Странно, но Татяна изглеждаше доста доволна от потвърждението ми. Дали това

щеше да бъде използвано срещу мен?

- Да приемем тогава – продължи тя, - че сте от онези, които вярват в директните

схватки със стригоите?

- Да.

- Много реагираха по различен начин след ужасната атака над “Св. Владимир”, -

рече тя. – Не си единственият дампир, който искаше да нападне отново стригоите, макар

че си определено най-младият.

Не знаех за други, които са тръгнали така доброволно – е, като изключа безумните

дампири в Русия. Ако това беше историята за пътуването ми, в която тя искаше да вярва,

за мен нямаше проблем.

- Имаме доклади и от пазителите, и от Алхимиците в Русия, че си успяла, - тогава

за пръв път чух Алхимиците да бъдат споменавани пред хора, ала те, разбира се, бяха

позната тема за Съвета. – Можеш ли да ми кажеш колко уби?

- Аз... – зяпнах изненадана. – Не съм сигурна, Ваше величество. Поне... –

раздвижих мозъка си. – Седем, - може и да бяха повече. И тя така си помисли.

- Това май е скромна самооценка, ако я сравним с това, което нашите източници