Духовна връзка

после зяпнах Ейдриън с широко отворени очи.

- Сериозно? – заседанието в крайна сметка беше проучило уменията ми. Имаше

смисъл. Освен... – Не. Съветът не би си навлякъл за задача да свиква заседание за едно

назначаване на пазител, - надеждите ми пропаднаха.

Ейдриън сви рамене в знак на потвърждение.

- Така е. Но това не е обикновено назначаване на пазител. Лиса е последната в

нейния род. Всички – включително и леля ми – имат особен интерес към нея. Да й

назначат някой като теб, който е... – погледнах го заплашително, докато търсеше точната

дума – по-бунтарски, може да не се хареса на някои хора.

- И затова всъщност искаха да опиша какво съм направила. Да убедя хората, че

съм достатъчно способна. – дори и докато го казвах, все още не го вярвах. Беше

прекалено хубаво, за да е истина. – Просто не мога да си го представя, тъй като съм в

такава каша с пазителите.

- Не зная, - рече той. – Просто предположение. Кой знае? Може би наистина

мислят, че това в Лас Вегас е било нещо безвредно, - в гласа му се усети горчива нотка,

когато спомена това. – И ти казах, че леля Татяна ще си промени мнението за теб. Може

би сега те иска за пазител на Лиса, но трябва да види одобрение от останалите, за да го

потвърди.

Това беше потресаващо.

- Но ако наистина бъда с Лиса, ти какво ще правиш? Ще станеш порядъчен и също

ще дойдеш в колежа?

- Не зная, - каза той, зелените му очи бяха замислени, докато отпиваше от питието

си. – Може би ще го направя.

И това беше неочаквано и разговорът ми с майка му се възстанови в главата ми.

Ами ако станех пазител на Лиса в колежа и той дойде с нас през слеващите четири

години? Бях доста сигурна, че Даниела е мислела, че ще се разделим още това лято. И аз

така мислех... и бях изненадана, когато почувствах някакво облекчение от това, че може

и да остана с него. Дмитрий винаги оставяше сърцето ми изпълнено с болка и желание,

но все пак исках Ейдриън в живота си.

Усмихнах му се и плъзнах ръка върху неговата.

- Не съм сигурна какво ще те правя, ако станеш порядъчен.

Той повдигна ръката ми към устните си и я целуна.

- Имам някои предложения, - каза ми. Не знаех дали беше заради думите му или

заради допира на устните му, ала ме побиха тръпки. Тъкмо щях да попитам какви са

предложенията му, когато интимният ни момент беше прекъснат... от Ханс.

- Хатауей, - каза той с една повдигната вежда, застанал над нас. – С теб имаме

различни представи за значението на думата “наказание”.

Имаше право. Според мен наказанието включваше лесни неща като бичуване и

подлагане на глад. Не попълване на документация.

Вместо това отвърнах:

- Не ми каза да се върна след като се видя с кралицата.

Той ме погледна вбесено.

- Не ти и казах да избягаш за среща. Хайде. Обратно към подземията.

- Но... чакам си сандвича с бекон!

- Ще си вземеш обедната почивка след няколко часа, както останалите.

Опитах да потисна гнева си. Не ми даваха хляб и вода по време на работа, но

храната не беше много по-вкусна. Точно тогава сервитьорката се върна с храната ни.

Грабнах сандвича си преди още да сервира чиниите на масата и го увих в една салфетка.

- Може ли да си го взема?

- Ако можеш да го изядеш по пътя, - гласът му беше скептичен, след като

подземията бяха наблизо. Очевидно подценяваше способността ми да се храня бързо.

Въпреки неодобрителното изражение на Ханс, целунах набързо Ейдриън за

довиждане и с поглед му казах, че ще си довършим разговора. Той ми се усмихна

знаещо, което успях да видя само за секунда, защото Ханс ми нареди да тръгваме.

Съвсем според очакванията ми успях да изям сандвича преди да се върнем към сградата

на пазителите, макар че през следващият половин час ми беше доста тежко.

Обедната ми почивка беше почти вечерна за Лиса, навън в човешкия свят. Като се

върнах към наказанието си, поне се развеселих малко от радостта, която преминаваше

към мен чрез връзката ни. Тя беше прекарала целия ден в обиколки на кампуса на Лихай

и университетът беше всичко, на което се беше надявала. Обожаваше го. Харесваше

красивите сгради, дворовете, общежитията... и особено класовете. Бегъл поглед към

каталога на курса й отвори изцяло нов свят от предмети, които дори по-горните класове

на “Св. Владимир” не предлагаха. Тя искаше да види и направи всичко, което

университетът можеше да предложи.

И въпреки че й се щеше и аз да бях там, тя още си беше развълнувана от факта, че

имаше рожден ден. Присила й беше дала сложно изработени бижута и й беше обещала

доста изискана вечеря. Не беше съвсем типът празнуване, на който Лиса се надяваше, но

тръпката от 18-тия й рожден ден беше заразна – особено като се оглеждаше наоколо в

училището-мечта, в което щеше скоро да учи.

Трябва да призная, почувствах малко ревност. Въпреки теорията на Ейдриън за

извикването от кралицата днес, знаех – както и Лиса, - че да ида в колеж с нея все още

беше почти невъзможно. Една част от мен не разбираше как така Лиса успяваше да се

вълнува след като нямаше да бъда с нея. Детско от моя страна, зная.

Нямах време за цупене обаче, защото веднага щом обиколката приключи,

антуражът на Лиса се върна в хотела. Присила им каза, че имат около час да се приготвят