Духовна връзка

Един по един стригоите убиха пазителите. Не беше поради липса на умения от

страна на пазителите. Просто ги превъзхождаха числено. Един стригой направо разкъса

врата на Грант със зъбите си. Серена бе просната върху асфалта, опряла лице в него и

неподвижна. И за ужас на ужасите, стригоите изглежда не щадяха и мороите. Лиса –

ритаща толкова силно към джипа, сякаш щеше да се залепи за него – гледаше с широко

отворени очи, докато един стригой с лекота изви врата на Присила, като се спря, за да

пие от кръвта й. Тя нямаше време дори да се изненада, но поне не изпита наистина

страданието. Ендорфините замъглиха болката й, докато кръвта и живота се източваха от

нея.

Чувствата на Лиса се превърнаха в нещо отвъд страха, нещо, което трудно се

усещаше като каквото и да било. Тя беше в шок. Скована. И със студена, твърда

сигурност знаеше, че смъртта й наближава и я прие. Ръката й намери тази на Кристиан,

стисна я силно и тя се обърна към него, малко се успокои от това, че последното, което

щеше да види в живота си, бяха красивите му кристално сини очи. От изражението на

лицето му се разбираше, че и неговите мисли бяха подобни. В очите му имаше топлина и

любов и…

Абсолютно и тотално изумление.

Очите му се разшириха, фокусираха се върху нещо зад Лиса. В същия миг една

ръка хвана рамото й и я завъртя. Това е, прошепна тъничко гласче в нея. Сега ще умра.

Тогава тя разбра учудването на Кристиан.

Беше се изправила пред Дмитрий.

Като мен и тя усещаше оново сюрреалистично нещо в Дмитрий – беше той и все

пак не беше. Толкова много от чертите му бяха същите… и толкова много бяха различни.

Тя опита да каже нещо, каквото и да е, но макар че думите се готвеха да излязат от

устните й, тя просто не можеше да ги каже.

Силна жега изведнъж пламна зад нея и ярка светлина озари бледите черти на

Дмитрий. Нито Лиса, нито аз имахме нужда да поглеждаме, за да знаем, че Кристиан бе

създал топка огън чрез магията си. Или шокът, че беше видял Дмитрий, или страхът за

Лиса го бяха подтикнали към действие. Дмитрий леко се смръщи на светлината, ала

после зла усмивка изви устните му и ръката, която беше върху рамото й, се приплъзна

към врата й.

- Угаси го, - рече Дмитрий. – Угаси го или тя умира.

Лиса най-накрая намери гласа си, дори и с недостиг на въздух.

- Не го слушай, - рече тя задавено. – Ще ни убие така или иначе.

Но зад нея жегата замря. Сенки отново покриха лицето на Дмитрий. Кристиан не

би рискувал живота й, макар че тя беше права. Всъщност едва ли имаше значение.

- Всъщност, - каза Дмитрий, гласът му съвсем съответстваше на зловещата сцена –

по-скоро бих предпочел да останете живи. Или поне за малко по-дълго.

Усетих как лицето на Лиса се смръщи. Не бих се изненадала, ако и Кристиан беше

направил същото, съдейки по объркването в гласа му. Той дори не можеше да направи от

онези негови саркастични подмятания.

- Защо?

Очите на Дмитрий светнаха.

- Защото ми трябвате за примамка за Роуз.

Глава 15

Така паникьосана в този момент, да се изправя и да побегна пеша до Лихай –

въпреки че бях на километри– изглеждаше като напълно добър план. Миг по-късно

знаех, че това не беше по възможностите ми. Беше доста далеч от тях.

Когато се изправих от масата и тръгнах през стаята, усетих внезапен копнеж за

Албърта. Бях я виждала как скача в атака в Св. Владимир и знаех, че можеше да поеме

контрол във всяка ситуация. В този момент от отношенията ни тя откликваше на всяка

заплаха, която й докладвах. Пазителите на Двореца все още ми бяха непознати. Към кого

можех да се обърна? Ханс? Този, който ме мразеше? Нямаше да ми повярва както

Албърта или майка ми биха. Докато бягах по коридорите, отхвърлих всички тези

притеснения. Нямаше значение. Щях да го накарам да ми повярва. Щях да намеря някой,

който да го стори. Някой, който да изкара Лиса и Кристиан от това.

Само ти можеш, просъска глас в главата ми. Ти си тази, която Дмитрий иска.

Игнорирах тези мисли напълно, защото заради разсейването си се сблъсках с

някого на ъгъла. Промърморих нещо, което прозвуча като „Умф”, когато лицето ми се

блъсна в нечии гърди. Погледнах нагоре. Михаил. Щях да се почувствам облекчена, само

че преливах от адреналин и притеснение. Хванах го за ръкава и започнах да го дърпам по

стълбите.

- Хайде! Трябва да намерим помощ!

Михаил остана на мястото си, без да помръдва след опитите ми да го дръпна.

- За какво говориш?

- Лиса! Лиса и Кристиан. Отвлякоха ги стригоите – отвлече ги Дмитрий. Можем

да ги намерим. Аз мога да ги намеря. Но трябва да побързаме!

Михаил се обърка още повече.

- Роуз... от колко време си тук долу?

Нямах време за това. Като го оставих, побягнах нагоре по стълбите към главните

сгради на Двореца. Миг след това чух стъпките му зад мен. Когато стигнах главния офис,

очаквах някой да ме смъмри задето бях оставила наказанието си, но... никой дори не ме

забелязваше.

Офисът беше в пълен хаос. Пазителите обикаляха, телефони звъняха, а гласовете

се повишаваха все повече. Тогава разбрах, че знаеха. Вече знаеха.

- Ханс! - Извиках, като си проправях път през тълпата. Той беше на другия край