Духовна връзка

Лицето на Ейдриън потъмня.

- Роуз, не можеш... - не довърши, но разбрах какво искаше да каже.

- Какъв избор имам? – възкликнах. - Трябва да отида. Тя е най-добрата ми

приятелка, а аз съм единствената, която може да ги отведе до нея.

- Това е капан.

- Знам. И той знае, че знам.

- Какво ще правиш? - Отново знаех какво точно имаше предвид Ейдриън.

Погледнах надолу към заострения кол, който малко по-рано бях извадила

несъзнателно.

- Какво трябва. Трябва да... Трябва да го убия.

- Добре. – каза Ейдриън, като по лицето му се разля облекчение. - Радвам се.

Поради някаква причина това ме подразни.

- Господи, - отвърнах остро - толкова ли силно искаш да се отървеш от всякаква

конкуренция?

Лицето на Ейдриън остана сериозно.

- Не. Просто знам, че докато е жив – или поне почти жив – ти си в опасност. А

това не мога да го понеса. Не мога да понасям да знам, че животът ти е в опасност. Така

е, Роуз. Ти никога няма да си в безопасност, докато той не се махне. Искам да си в

безопасност. Имам нужда да си в безопасност. Не мога... Не мога да позволя нещо да ти

се случи.

Пристъпът ми на гняв изчезна толкова бързо, колкото и се беше появил.

- О, Ейдриън, съжалявам...

Позволих му да ме притегли в прегръдката си. Опряла главата си на гърдите му,

усещах сърцебиенето му и мекотата на ризата му, и си позволих една кратка и мигновена

секунда на спокойствие. Просто исках да остана там в него. Не исках да бъда обзета от

чувството на страх: страх за Лиса и страх от Дмитрий. Замръзнах, когато осъзнах нещо.

Независимо какво се случеше тази нощ, щях да загубя един от тях. Ако спасим Лиса,

Дмитрий ще умре. А ако той оцелееше, тя щеше да умре. Нямаше щастлив край на тази

история, нищо, което да спаси сърцето ми от това да бъде разбито на парчета.

Ейдриън докосна челото ми с устните си, а след това се наведе към устните ми.

- Бъди внимателна, Роуз. Независимо какво се случва, моля те, моля те, внимавай.

Не мога да те загубя.

Не знаех какво да кажа на това, как да отговоря на всичката емоция, която идваше

от него. Съзнанието и сърцето ми бяха изпълнени с толкова много объркани чувства, че

дори не можех да проследя мислите си. Вместо това опрях устните си в неговите и го

целунах. По средата на тази смъртна вечер – смъртта, която вече се беше случила и тази,

която все още не беше дошла - тази целувка беше по-страстна от всяка друга, която

двамата бяхме споделяли. Беше жива. Аз бях жива и исках да остана такава. Исках да

върна Лиса и исках да се върна в ръцете на Ейдриън отново, да се върна към устните му

и целия този живот...

- Хатауей! О, Боже, трябва ли да те залея с вода?

Дръпнах се от Ейдриън и видях, че Ханс се приближава към мен. Повечето от

джиповете бяха пълни. Сега беше мой ред да действам. Погледнах Ейдриън за

довиждане и той се насили да ми се усмихне, което мисля, че трябваше да изглежда като

проява на смелост.

- Бъди внимателна. Върни ги – и себе си също.

Кимнах му набързо и след това последвах нетърпеливия Ханс. Странното чувство

за дежа вю ме обзе, когато се приплъзнах на задната седалка. Беше като онзи път, когато

Виктор беше отвлякъл Лиса и почти замръзнах. Тогава също се бях возила в подобен

джип, като направлявах пазителите. Но Дмитрий седеше до мен тогава – прекрасният,

смел Дмитрий, когото познавах от толкова време. Тези спомени бяха запечатани в

сърцето ми дотолкова, че можех да си представя всичко с детайли – начинът, по който

затъкваше косата си зад ухото, свирепия поглед на кафявите му очи, когато стъпваше

върху газта, за да стигнем до Лиса по-бързо. Беше толкова решителен, така готов да

направи каквото е редно.

Този Дмитрий – Дмитрий стригоят – беше също решителен. Но по много различен

начин.

- Ще можеш ли да направиш това? - попита Ханс от предната седалка. Една ръка

нежно стисна моята и тогава видях Таша до мен. Дори не бях забелязала, че пътува с нас.

- Разчитаме на теб.

Кимнах в желанието си да оправдая уважението му. Като всички останали добри

пазители, не показах емоциите си, опитвах се да не чувствам конфликта между двамата

Дмитрий. Опитвах се да не се сещам, че нощта, в която бяхме тръгнали след Лиса и

Виктор бе същата, в която бяхме станали жертва на заклинанието за прелъстяване...

- Тръгвайте към Лихай, - казах с твърд глас. Сега бях пазител. - Ще ви насоча,

когато се приближим.

Бяхме на пътя само от двадесет минути, когато усетих, че групата на Лиса спира.

Дмитрий очевидно беше избрал скривалище, което да е близо до университета,

което правеше намирането им по-лесно, отколкото ако продължаваха да се движат.

Разбира се, трябваше да си напомням, че Дмитрий искаше да бъде открит. Като знаех, че

пазителите наоколо нямаше да имат нужда от насоките ми, докато не приближим Лихай,

се отпуснах и скочих в главата на Лиса, за да видя какво ставаше.

Лиса и Кристиан не бяха ранени или атакувани по някакъв начин, като изключим

това, че бяха хванати и довлечени дотук. Те бяха в нещо, което приличаше на склад –

такъв, който не е бил използван от дълго време. Имаше много прах, която покриваше

предметите толкова много, че трудно можеше да се разбере какви са. Вероятно някакви