Духовна връзка

на стаята и току-що бе затворил телефона си след разговор. - Ханс, знам къде са. Знам

къде стригоите отведоха Лиса и Кристиан.

- Хатауей, нямам време за твоите.. – Той се поколеба. – Имаш онази връзка.

Зяпнах изумена. Очаквах да ме счете за поредната пречка. Бях се подготвила за

дълъг спор, за да го убедя. Кимнах му бързо.

- Видях го. Видях всичко, което се случи. - Сега се намръщих. - Как разбра?

- Серена. – отвърна той мрачно.

- Серена е мъртва..

Той поклати глава.

- Не, не е все още. Въпреки че звучеше като такава по телефона. Каквото и да се е

случило, на нея й костваше много, за да говори. Алхимиците идват за нея и... да

разчистят.

Мислено повторих събитията, като си спомних как удариха Серена в асфалта.

Ударът беше мощен и когато тя не помръдна, си помислих най-лошото. Ако беше

оцеляла – и очевидно това е и станало – едва успявах да си представя как бавно изкарва

мобилния си от джоба си с кървави ръце..

Моля те, моля те, нека е жива, помислих си, без да съм сигурна на кого се моля.

- Хайде. - Каза Ханс. - Имаме нужда от теб. Вече се сформират отряди.

Друга изненада. Не очаквах да ме приеме толкова бързо. Ханс може и да се

държеше като задник, но беше водач. Когато види предимство, възползва се от него.

Само след миг той вече бягаше към вратата, а няколко пазителя го последваха. Направих

усилия да не изоставам от по-големите им крачки и видях, че и Михаил идва.

- Ще участваш в спасяване, - казах на Ханс. - Това е... рядкост. - Поколебах се

дори да изговоря думите. Определено не исках да го обезкуража. Но да се спасяват

морои не беше нормално. Когато стригоите ги взимаха, обикновено ги считахме за

мъртви. Спасяването, което бяхме организирали след атаката над Академията, беше

нещо нетипично, нещо, което беше изискало доста убеждаване.

Ханс ме погледна косо.

- Такава е и принцеса Драгомир.

Лиса ми беше ценна, струваше повече от всичко друго на света. А за мороите,

осъзнах аз, тя също бе ценна. Повечето морои, хванати от стригои, може да се считаха за

мъртви, но тя не беше от "повечето морои". Тя беше последна във фамилията си,

последна от едно от дванадесетте древни семейства. Да я загубим нямаше да е само удар

в културата на мороите. Щеше да е знак, поличба, че стригоите наистина ни

побеждаваха. За нея пазителите щяха да рискуват със спасителна мисия.

Всъщност изглежда те щяха да поемат риск за много неща. Когато пристигнахме в

гаражите, където се държаха превозните средства в Двореца, видях още много други

спасители да пристигат – заедно с морои. Разпознах няколко. Таша Озера беше с тях и

като нея и другите владееха огъня. Ако бяхме научили нещо, то беше колко ценни бяха в

боевете. Изглежда спорът относно допускането на мороите в битки сега беше напълно

игнориран и бях изумена колко бързо беше извикана тази група. Очите на Таша

срещнаха моите, лицето й беше мрачно и изопнато. Не ми каза нищо. Нямаше нужда.

Ханс даваше заповеди, разделяше хората в групи и коли. Събрах целия си

самоконтрол и чаках до него търпеливо. Неспокойният ми характер ме караше да искам

да се втурна и да направя това, което аз си знам. Но бях сигурна, че той ще стигне до

мен. Имаше роля и за мен, трябваше само да почакам.

Бях изпробвала самоконтрола си и с Лиса. След като Дмитрий беше отвел нея и

Кристиан, напуснах ума й. Не можех да се върна, все още не. Не можех да понеса да ги

гледам – да гледам Дмитрий. Знаех, че все някога ще трябва да го направя, след като бях

започнала да насочвам пазителите, но засега се държах настрана. Знаех, че Лиса е жива.

Засега само това беше от значение.

Все пак бях така афектирана и под такова огромно напрежение, че когато някой

ме докосна по ръката, почти го повалих с изваден в ръката ми кол.

- Ейдриън, - ахнах. - Какво правиш тук?

Той стоеше там, втренчен в мен, а ръката му нежно погали бузата ми. Бях виждала

лицето му толкова сериозно и зловещо само няколко пъти. И както обикновено, не ми

хареса. Ейдриън беше от онези хора, които трябва винаги да се усмихват.

- Веднага щом чух новините, знаех къде ще си.

Поклатих главата си.

- Случи се... не знам, преди около десет минути? - Времето ми беше някак

размазано. - Как е възможно всички да разберат толкова бързо?

- Беше съобщено по радиото в Двореца веднага щом се разбра. Имат си система за

предупреждение. Всъщност кралицата дори е заключена.

- Какво? Защо? - Това някак си ме подразни. Татяна не беше човекът в опасност. -

Защо се губи време тя да бъде защитена? - Един пазител наблизо ме изгледа строго при

този коментар.

Ейдриън сви рамене.

- Стригоите да нападат относително наблизо? Приемат го като доста сериозна

заплаха относно сигурността ни.

Относително беше ключовата дума. Лихай беше на час и половина от Двореца.

Пазителите бяха винаги нащрек, въпреки че с всяка изминаваща секунда ми се искаше да

се движат дори по-бързо и да са нащрек. Ако Ейдриън не се беше появил, бях убедена, че

щях да загубя търпение и да кажа на Ханс да побърза.

- Дмитрий е. - Казах с нисък глас. Не бях сигурна дали трябваше да кажа на някой

за това. - Той е този, който ги отвлече. Той ги използва, за да ме примами да отида там.