Духовна връзка

инструменти. Наоколо имаше хартии, както и обикновени кашони. А единствената

светлина в стаята бе стара оголена крушка, която придаваше груб и мрачен вид на

помещението.

Лиса и Кристиан седяха на груби дървени столове, ръцете им бяха вързани с въже

зад гърбовете им. За момент отново изпитах дежа вю. Спомних си миналата зима, когато

с приятелите ми и аз самата бях завързана за стол и в плен на стригоите. Тогава бяха

пили от Еди, а Мейсън беше умрял...

Не. Не мисли така, Роуз. Лиса и Кристиан са живи. Все още нищо не им се е

случило. Нищо няма да им се случи.

Умът на Лиса беше малко разконцентриран, но малко оглеждане ми позволи да

видя общо взето сградата, докато я водеха там. Мястото изглежда наистина беше склад –

стар и изоставен – което го правеше идеално място за стригоите, в което да вземат

заложниците си.

Имаше четири стригоя в стаята, но доколкото Лиса знаеше, само един беше от

значение. Дмитрий. Разбрах реакцията на Лиса. За мен бе трудно да го виждам като

стригой. Дори неестествено. Бях свикнала някак просто заради прекараното време с него.

Все пак и аз се изненадвах понякога да го видя такъв. Лиса не беше подготвена за това

изобщо и беше в истински шок.

Тъмно кафявата коса на Дмитрий беше спусната около брадичката му днес, нещо,

което винаги обичах в него и той крачеше бързо, като прахта се раздвижваше около него.

През повечето време беше с гръб към Лиса и Кристиан, което още повече безпокоеше

Лиса. Без да вижда лицето му, тя почти вярваше, че това е старият Дмитрий, когото

познава. Той спореше с другите трима, докато крачеше напред-назад през малкото

пространство, а от него струеше вълнение в почти видимо количество.

- Ако пазителите наистина идват... – изръмжа един от стригоите, - тогава трябва

да излезем. Тя беше жена, висока, с червена коса, която изглежда е била морой преди да

бъде превърната. Гласът й обаче звучеше сякаш не вярва, че пазителите всъщност идват.

- Идват - каза Дмитрий с нисък глас, а онзи прекрасен акцент накара сърцето ми

да ме заболи. - Знам, че е така.

- Тогава ми позволи да изляза и да бъда полезна! – отвърна тя остро. - Не сме ти

нужни, за да гледаме тези двамата. – тонът й беше презрителен. Направо надменен. И

беше разбираемо. Всички във вампирския свят знаеха, че мороите не се биеха, а Лиса и

Кристиан бяха завързани здраво.

- Не ги познаваш, - каза Дмитрий. - Опасни са. Дори не съм сигурен дали тази

защита е достатъчна.

- Това е абсурдно!

С едно плавно движение Дмитрий се обърна и я удари. Ударът я измести няколко

крачки назад, а очите й се изпълниха с гняв и почуда. Той поднови краченето си наоколо

сякаш нищо не се бе случило.

- Ще стоиш тук и ще ги пазиш, докато аз кажа, ясен ли съм? - тя го изгледа гневно

и плахо докосна лицето си, но не каза нищо. Дмитрий погледна и останалите. - И вие ще

останете. Ако пазителите наистина дойдат тук вътре, ще бъдете нужни за повече от

обикновено дежурство.

- Откъде знаеш? - пита друг стригой, един с черна коса, който преди явно е бил

човек. Рядкост сред стригоите. - Откъде знаеш, че ще дойдат?

Стригоите имаха изумителен слух, но заради свадата им, Лиса имаше възможност

да говори тихо на Кристиан.

- Можеш ли да изгориш въжетата ми? - промърмори тя с почти недоловим глас. -

Както направихте с Роуз?

Кристиан се намръщи. Когато с него ни бяха хванали, той направи именно това, за

да ме освободи. Болеше ужасно много и остави огромни мехури по ръцете и китките ми.

- Ще забележат - Отговори той тихо. Разговорът не продължи, тъй като Дмитрий

се спря внезапно и се обърна към Лиса.

Тя ахна от внезапността и неочакваното движение. Като я приближи бавно, той

коленичи пред нея и се вгледа в очите й. Въпреки огромните усилия, които полагаше, тя

трепереше. Никога не се беше намирала толкова близо до стригой и фактът, че това беше

Дмитрий го правеше по-лошо. Червените пръстени около зениците направо пламтяха в

нейните. Зъбите му изглеждаха готови за атака.

Ръката му се протегна и хвана врата й, като наклони лицето й, за да може да я

погледне дори по-добре в очите. Пръстите му се впиха в кожата й, не толкова, че да спре

въздуха й, но достатъчно, че по-късно да й останат следи. Ако имаше по-късно.

- Знам, че пазителите ще дойдат, защото Роуз гледа. - Каза Дмитрий. – Нали, Роуз?

– като отпусна малко хватката си, той прокара пръстите си по гърлото на Лиса, толкова

нежно. . . и все пак нямаше съмнение, че имаше силата да строши врата й с едно

движение.

Беше сякаш гледаше в моите очи в този момент. В моята душа. Дори имах

чувството, че докосваше моя врат. Знаех, че беше невъзможно. Връзката беше между мен

и Лиса. Никой друг не можеше да я види. И все пак, точно тогава, сякаш не

съществуваше никой друг освен мен и него. Сякаш между нас я нямаше Лиса.

- Там си, Роуз, - безжалостна усмивка изкриви устните му. - И няма да се откажеш

от никой от тях двамата. Не си и толкова глупава, че да дойдеш сама, нали? Може би

някога би го направила – но вече не.

Излязох от главата й, неспособна да гледам тези очи – и да ги виждам как също са

втренчени в мен.

Без значение дали беше моят собствен страх или този на Лиса, осъзнах, че и аз