Духовна връзка

С него винаги бяхме имали този необичаен усет един за друг. Можех да го намеря винаги в претъпкана стая. И въпреки че беше погълнат от книгата, той вдигна поглед, когато приближих към щанда в кафенето. Очите ни се срещнаха за една стотна от секундата. На лицето му нямаше никакво изражение… и все пак имах чувството, че чакаше нещо.

Мен, осъзнах изумена. Въпреки всичко, въпреки спора ни в църквата… той все пак мислеше, че ще го преследвам и ще доказвам любовта си. Защо? Дали очакваше просто да бъда неразумна? Или беше възможно… беше ли възможно да искаше да продължа с опитите да се сближим?

Е, каквато и да беше причината, реших, че няма да му се дам. Беше ме наранил вече прекалено много пъти. Беше ми казал да стоя надалеч и ако това беше част от някаква заплетена игра, с която да се подиграва с чувствата ми, нямаше да я играя. Погледнах го надменно и остро се извърнах, докато вървях към щанда. Поръчах си чай и шоколадов еклер. След няколко минути обмисляне си взех и втори еклер. Имах чувството, че това ще е един от онези дни.

Планът ми беше да ям отвън, но като погледнах през засенчените прозорци, едва успях да различа дъждовните капки по стъклата. По дяволите. Набързо обмислих как да се преборя с времето и да отида някъде другаде с храната си, но реших, че няма да оставя Дмитрий да ме прогони. Забелязах маса далеч от него и се отправих към нея, като нетипично за мен не го погледнах или дори обърнах внимание.

— Хей, Роуз. Ще ходиш ли на събранието днес?

Спрях се. Един от пазителите на Дмитрий бе проговорил, като ми се беше усмихнал приятелски. Не можех да се сетя за името му, но изглеждаше мил всеки път, когато се разминавахме. Не исках да бъда груба и затова, неохотно, отвърнах — макар че това означаваше да се приближа до Дмитрий.

— Да, — казах, като се уверих, че вниманието ми беше насочено само към пазителя. — Просто хапвам преди да отида.

— Ще те пуснат ли? — попита друг. И той се усмихваше. За миг помислих, че се подиграваха на последното ми избухване. Но не… не беше това. Лицата им показваха одобрение.

— Много добър въпрос, — признах. Отхапах си от еклера. — Но реших, че трябва да опитам. Ще се опитам и да се държа прилично.

Първият се изсмя.

— Определено се надявам да не стане така. Тези заслужават всичката ярост, която можеш да насочиш към тях, заради този глупав закон за възрастта, — останалите пазители кимнаха.

— Какъв закон за възрастта? — попита Дмитрий.

Неохотно го погледнах. Както винаги дъхът ми спря. Спри, Роуз, скарах си се наум. Сърдита си му, забрави ли? И сега си избрала Ейдриън.

— Указът, в който кралските особи смятат, че да изпратиш 16-годишни дампири на битка е същото като да изпратиш 18-годишни, — казах. Отхапах още веднъж.

Главата на Дмитрий се вдигна толкова рязко, че почти се задавих.

— Кои 16-годишни се бият със стригои? — пазителите му се напрегнаха, но нищо повече.

Отне ми време да преглътна хапката от еклера. Когато най-накрая можех да говоря, почти се страхувах да го направя.

— Такъв е указът. Сега дампирите се дипломират като станат на 16.

— Кога стана това? — попита той настоятелно.

— Миналият ден. Никой ли не ти каза? — огледах пазителите. Един от тях сви рамене. Имах усещането, че може и да вярваха, че Дмитрий беше наистина дампир, но не бяха готови да си говорят с него. Единствените му други социални контакти бяха Лиса и разпитвачите.

— Не, — веждите на Дмитрий се сключиха, докато възприемаше новините.

Изядох еклера си мълчаливо, като се надявах, че ще продължи да говори. Така и

стана.

— Това е лудост — каза той. — Като оставим морала настрана, те не са и готови толкова млади. Това е самоубийствено.

— Знам. Таша се аргументира много добре срещу това. И аз също.

Дмитрий ме погледна подозрително при последните ми думи, особено след като и двама от пазителите му се усмихнаха.

— Гласуването затворено ли беше? — попита той. Говореше ми като в участък, по онзи сериозен и напрегнат начин, по който познавах, че е пазител. Беше далеч по-добре от депресията, реших аз. Беше и по-добре от това да ми казва да си вървя.

— Почти. Ако Лиса беше гласувала, нямаше да стане така.

— Ах, — рече той, като се заигра с ръбовете на чашата си за кафе. — Кворумът.

— Знаеш за това? — попитах изненадана.

— Това е стар моройски закон.

— Така чух и аз.

— Какво се опитва да направи опозицията? Да подкрепи Съвета или да издейства вот за Лиса от името на рода Драгомир?

— И двете. И други неща.

Той поклати глава, като приклещи кичур коса зад ухото си.

— Не могат да го направят. Трябва да изберат едно и да го подкрепят. Лиса е най-мъдрият избор. Съветът има нужда от Драгомир и съм виждал начина, по който хората я гледат, когато стане дума за мен — слаба горчивина обрамчи думите му, което беше знак за начина, по който се чувстваше той относно това. И после отново стана делови. — Не би било трудно това да бъде подкрепено — ако не разделят усилията си.