Духовна връзка

— Това е лудост! Няма да отида никъде, докато не ми кажете как, по дяволите, това…

Именно тогава те очевидно решиха, че няма да дойда по тихия начин. Двама от кралските пазители се протегнаха към мен и въпреки че технически работехме за едни и същи хора, инстинктите ми се активираха. Не разбирах нищо, освен това, че нямаше да бъда отведена като някаква престъпница. Избутах стола, на който седях по-рано, към един от пазителите и се приготвих да ударя другия. Ударът ми беше жалък, тъй като той беше по-висок от мен. Разликата във височините ни ми позволи да се измъкна от новото му посягане и когато ударих силно краката му, леко сумтене ми подсказа, че бях уцелила мястото.

Чух няколко писъка от различни страни. Хората, които работеха в кафето, се бяха привели зад тезгяха сякаш очакваха да се започне престрелка с автомати. Другите хора, които закусваха, бързо се изправиха от масите си, като не обръщаха внимание, че събаряха храна и чинии. Тичаха към изходите — изходите, които бяха блокирани от още и още пазители. Това предизвика повече писъци, макар че вратите бяха блокирани заради мен.

През това време се присъединяваха още пазители. Въпреки че успях да нанеса няколко добри удара, знаех, че ме превъзхождаха числено. Един пазител ме хвана за ръката и опита да ми сложи белезници. Той спря, когато други ръце ме хванаха от другата ми страна и ме издърпаха.

Дмитрий.

— Не я докосвайте, — изръмжа той.

Имаше нещо в гласа му, което би ме уплашило, ако се беше обърнал към мен. Той ме избута зад себе си, като тялото му застана като щит пред мен, а отзад беше масата. Пазителите ни заобиколиха от всички страни и Дмитрий започна да ги отблъсква със същата смъртоносна величавост, която някога караше останалите да го наричат бог. Той не уби никого от онези, с които се би, но със сигурност ги обезвреди за по-дълго. Ако някой мислеше, че времето като стригой или онова, прекарано зад решетките беше притъпило бойните му умения, определено грешеше. Дмитрий беше силен по природа, успяваше да се справи с две невъзможни неща едновременно и да ме спира всеки път, когато опитвах да помогна в боя. Пазителите на кралицата може и да бяха най-добрите сред най-добрите, но Дмитрий… е, бившият ми възлюбен и инструктор беше номер във своя собствена графа. Бойните му умения бяха отвъд тези на когото и да било и ги използваше само за моя защита.

— Стой назад — нареди ми той. — Няма да те докоснат с пръст.

Първоначално бях погълната от факта, че ме защитаваше, въпреки че мразех да не съм част от битката. Беше пленително да го гледам отново как се бие. Правеше го красиво и смъртоносно едновременно. Беше човек-армия, от онези борци, които защитават хората, които обичат и смачкват враговете си…

И именно тогава ужасното откритие ме удари.

— Спрете! — извиках изведнъж. — Ще дойда! Ще дойда с вас!

Никой не ме чу първия път. Бяха прекалено погълнати от битката. Пазителите продължиха да опитват да се промъкнат зад Дмитрий, но той изглежда ги усещаше и мяташе столове или каквото успяваше да метне, за да ги задържи — докато все още успяваше да рита и удря идващите право срещу него. Кой знае? Може би наистина можеше да победи цяла армия сам.

Но не можех да му позволя това.

Разклатих ръката му.

— Спри, — повторих. — Не се бий повече.

— Роуз…

— Спри!

Бях доста сигурна, че никога не бях изкрещявала нещо по-силно през живота си. Думата иззвъня в помещението. Може би дори в целия Дворец.

Не накара съвсем всички да спрат, но много от пазителите се спряха. Някои от работещите в кафето се показаха иззад тезгяха. Дмитрий все още се движеше, все още готов да повали всеки и трябваше буквално да се метна пред него, за да ме забележи.

— Спри, — този път гласът ми беше шепот. Неудобно мълчание се спусна наоколо. — Не се бий повече с тях. Ще отида.

— Не. Няма да им позволя да те отведат.

— Трябва, — рекох умолително.

Той дишаше тежко, всяка част от него беше напрегната и готова за атака. Погледнахме се и хиляди думи сякаш се изляха между нас, когато онова старо наелектризиращо чувство изпълни въздуха. Просто се надявах да беше разбрал точните думи.

Един от пазителите неуверено пристъпи напред — като трябваше да мине покрай изпадналия си в безсъзнание колега — и напрежението на Дмитрий се отключи. Той започна да блокира пазителя и отново да ме защитава, но вместо да застана между двата, хванах ръката на Дмитрий и продължих да го гледам в очите. Кожата му беше топла и допирът ми се струваше толкова, толкова правилен.

— Моля те. Стига.

Тигова видях, че най-накрая разбра какво опитвах да кажа. Хората още се страхуваха от него. Никой не знаеше какво беше той. Лиса му бе казала да се държи спокойно и нормално, за да не предизвиква страх. Но това? Да победи сам цяла армия пазители? Това нямаше да му докара точки за добро поведение. Във всеки случай вече беше прекалено късно след това, но трябваше да опитам да поема контрол над щетите. Не можех да допусна да го заключат отново, не и заради мен.