Духовна връзка

Заех се със втория си еклер, като забравих по-ранното си решение да го пренебрегвам. Не исках да го разсейвам от темата. Беше първото, което бе върнало стария пламък в очите му, единственото нещо, от което изглежда истински се интересуваше — е, като изключа вричането на доживотно отдаване на Лиса и непрестанното му повтаряне да стоя далеч от живота му. Харесвах този Дмитрий.

Беше същият Дмитрий от преди време, борбеният, който беше готов да рискува живота си за правдата. Почти си пожелах да стане пак онзи дразнещ, отдалечен Дмитрий, онзи, който ми казваше да стоя настрана. Като го виждах така си спомнях толкова много неща — да не споменавам и привличането, което мислех, че бях преодоляла. Сега, с цялата му тази страст, изглеждаше по-секси от всякога. Имаше същата енергия като преди, когато се биехме. Дори и когато правихме секс. Точно такъв трябваше да бъде

Дмитрий: силен и властен. Радвах се и все пак… като го виждах такъв, какъвто го обичах, сърцето ме болеше още повече. За мен той беше изгубен.

Ако Дмитрий беше разбрал чувствата ми, то не го показа. Гледаше ме съвсем прямо и както винаги силата на този поглед ме поглъщаше.

— Следващия път като видиш Таша ще я пратиш ли при мен? Трябва да поговорим за това.

— Значи Таша може да ти бъде приятелка, но не и аз? — грубите дума излязоха от устата ми преди да се усетя. Изчервих се, засрамена, че се бях изпуснала така пред другите пазители. Дмитрий очевидно също не искаше да го слушат. Той погледна към онзи, който ме беше повикал първоначално.

— Има ли някакъв начин да ни осигурите малко лично пространство?

Придружителите му си размениха погледи и после, почти сякаш бяха един човек, се отдръпнаха. Разстоянието не беше голямо и те все още образуваха пръстен около Дмитрий. Както и да е, това беше достатъчно, че разговорът ни да не бъде подслушан. Дмитрий се обърна към мен. Седнах на един стол.

— Вие с Таша сте в съвсем различни ситуации. Тя може да бъде в безопасност в живота ми. Ти не можеш.

— И все пак, — рекох, като гневно отметнах коса — очевидно е добре и аз да съм в живота ти, когато е удобно — да речем, когато трябва да се изпълни нещо или да се предаде съобщение.

— Не изглежда да имаш нужда от мен в живота ти — отбеляза той сухо, като кимна леко към дясното ми рамо.

Отне ми момент да осъзная какво бе станало. Като бях отметнала косата си, бях разкрила врата си и съответно ухапването. Опитах да не се изчервявам отново, след като знаех, че няма от какво да се срамувам. Дръпнах отново косата си.

— Не е твоя работа — изсъсках, като се надявах, че пазителите не бяха видяли.

— Именно, — той звучеше триумфално. — Защото трябва да изживееш собствения си живот и то далеч от мен.

— О, за Бога — възкликнах. — Ще спреш ли с…

Очите ми се отместиха от лицето му, защото внезапно цяла армия ни заобиколи.

Добре, не беше съвсем армия, но преспокойно можеше да мине за такава. В един момент бяхме само Дмитрий, аз и охраната му и после изведнъж цялото помещение се изпълни с пазители. И не просто някакви пазители. Носеха униформите от черно и бяло, които обикновено носеха всички пазители при официални случаи, малките червени нашивки на яките им ги отличаваха като пазителите от охраната на кралицата. Имаше най-малко двадесет от тях. Бяха смъртоносни и опасни, най-добрите от най-добрите. В цялата история убийци, които са нападали монарси, са били убивани от кралската охрана. Те бяха ходещата смърт — и се събираха около нас. Двамата с Дмитрий млъкнахме, несигурни какво се случваше, но уверени, че заплашваха нас. Масата му и столовете бяха между нас, но все пак веднага застанахме в обичайната бойна поза, когато враговете са те обградили — гръб до гръб.

Охраната на Дмитрий носеше обикновени дрехи и всички изглеждаха малко изумени да видят колегите си, но с бързината на пазители, ескортиращите веднага се присъединиха към приближаващата охрана на кралицата. Вече нямаше усмивки и шеги. Исках да се хвърля пред Дмитрий, но в тази ситуация беше доста трудно.

— Трябва веднага да дойдеш с нас, — каза един от пазителите на кралицата. — Ако се възпротивиш, ще те отведем насила.

— Оставете го! — изкрещях, като местих погледа си от лице на лице. Как можеха още да не вярват? Защо още го преследваха? — Не е направил нищо! Защо просто не можете да приемете, че сега наистина е дампир?

Мъжът, който бе проговорил, повдигна вежда.

— Не говорех на него.

— Тук… тук сте за мен? — попитах. Опитах да се сетя за неща, които можеше да бях причинила наскоро. Помислих върху лудата идея кралицата да е разбрала, че бях прекарала нощта с Ейдриън и се вбесих от това. Това беше доста малко, за да изпраща цялата си охрана за мен… или пък не беше? Наистина ли бях прекрачила границата с лудориите си?

— За какво? — настоя Дмитрий. Високото му прекрасно тяло — което понякога може да е толкова чувствително — сега бе изпълнено с напрежение и заплаха.

Мъжът продължи да ме гледа, като пренебрегна Дмитрий.

— Не ме карай да повтарям: ела тихо с нас или ще те принудим, — блясъкът на белезниците светна в ръцете му.

Очите ми се разшириха.