Духовна връзка

Поклатих глава. Времето, което бяхме прекарали тук, бе достатъчно изпълнено с шум от други гости на хотела, които бяха разговаряли тук, за да се досетя, че приятелите ми ще чуят разговора ни, ако го проведем тук. Вместо това с Ейдриън се качихме в асансьора и се отправихме надолу, където шумът от казиното щеше да замаскира думите ни. Намерихме едно отдалечено ъгълче и Ейдриън буквално ме бутна в стената с мрачно изражение. Небрежното му държание понякога ме дразнеше, но го предпочитах пред разстроеното му, най-вече защото се страхувах от това, което Духът можеше да добави.

— Оставяш ми бележка, в която казваш, че се измъквате за един последен купонджийски уикенд, а вместо това те намирам с един от най-известните престъпници на света? Когато си тръгнах от двореца, всички говореха за това! Този не се ли беше опитал да те убие?

Отвърнах на въпроса му с въпрос.

— Как изобщо ни намери?

— Кредитната карта, — каза той. — Чаках да я използваш.

Очите ми се разшириха.

— Обеща ми, когато ми даде всичко това, че няма да ме шпионираш! — тъй като сметките и картите ми бяха неговата помощ, знаех, че ще има достъп до записи, но му вярвах, когато беше обещал, че ще уважи желанието ми за лично пространство.

— Когато беше в Русия, спазих това обещание. Сега е друго. Продължих да проверявам компанията и веднага след като се появи чартърният полет се обадих и открих къде отивате, — пристигането на Ейдриън толкова скоро след нашето не беше чак толкова невероятно, ако беше следял картата. Веднага щом бе получил информацията, от която се е нуждаел, е можел лесно да си запази полет. Един постоянен пътнически джет би успял да навакса с времето поради забавянето ни, ако не спира. — А и нямаше начин да устоя на Вегас, — продължи той. — Затова реших да ви изненадам и да се появя, за да се присъединя към забавлението, — бях използвала картата и за стаята, осъзнах аз, отново издавайки местонахождението ни. Никой друг не беше свързан с моите или с картите на Лиса, ала лекотата, с която ни беше проследил, ме изнервяше.

— Не биваше да правиш това, — изръмжах. — Може и да сме заедно, но има граници, които не трябва да прекрачваш. Това не е твоя работа.

— Не ти чета дневника! Просто исках да намеря гаджето си и… — изражението на Ейдриън беше знак, че умът му едва сега започваше да проследява всичко и да сглобява мозайката. — О, Боже. Роуз, моля те, кажи ми, че не вие сте онези, които са го отвлекли? Всички търсят две човешки момичета и дампир. Описанията изобщо не пасват… — той простена. — Но сте били вие, нали? Някак сте проникнали през защитата на затвора. С Еди.

— Не през цялата защита, — отбелязах тихо.

— Роуз! Този се бъзикаше с живота и на двете ви! Защо ще го освобождаваш?

— Защото… — поколебах се. Как можех да обясня това на Ейдриън? Как бих могла да обясня онова, което по всички закони на света, беше невъзможно? И как можех да му обясня каква беше целта на всичко това? — Виктор знае информация, от която се нуждаем. Или, е, има достъп до някого, от когото имаме нужда. Само така можехме да се доберем до него.

— Какво, за Бога, може да знае, че да ви накара да извършите това?

Преглътнах. Влизала съм в затвори и в леговища на стригои, но предстоящото признание пред Ейдриън ме изпълваше със страх.

— Защото може би има начин един стригой да бъде спасен. Да бъде превърнат обратно в какъвто е бил. И Виктор… Виктор познава някого, който може и да го е правил.

Ейдриън ме зяпаше безмълвно за няколко дълги секунди и дори насред движението и шума в казиното, сякаш светът застина в тишина и покой.

— Роуз, това е невъзможно.

— Може и да не е.

— Ако имаше начин това да бъде направено, щяхме да знаем.

— Включва владетелите на Духа. А ние съвсем наскоро разбрахме за тях.

— Това не означава, че е… о. Разбирам, — дълбоките му зелени очи пробляснаха и този път бяха гневни. — Заради него е, нали? Това е последният ти луд опит да стигнеш до него. До Дмитрий.

— Не е само заради него, — рекох неясно. — Може да спаси всички стригои.

— Мислех, че това е свършило! — възкликна Ейдриън. Гласът му беше достатъчно силен, че няколко човека на ротативките се извърнаха към нас. — Ти ми каза, че е приключило. Каза, че можеш да продължиш напред и да бъдеш с мен.

— Така е, — казах, учудена от отчаяната нотка в гласа му. — Това е просто нещо, което разбрахме наскоро. Трябва да опитаме.

— И после какво? Какво, ако тази глупава фантазия проработи? Освобождаваш Дмитрий с някакви чудотворни дела и ме зарязваш просто така, — той щракна с пръсти.

— Не знам, — рекох изморено. — Правим това стъпка по стъпка. Обичам да съм с теб. Наистина. Но не мога да пренебрегна това.

— Разбира се, че не можеш, — той погледна нагоре. — Мечти, мечти. Измислям ги, изживявам ги. Посвещавам се на тях. Чудо е, че не различавам реалността вече, — странният тон в гласа му ме изнерви. Успявах да различа едно от онези леко луди, дължащи се на Духа отклонения. После той се отдалечи от мен с въздишка. — Имам нужда от питие.

Каквото и съжаление да бях изпитала преди малко, сега се превърна в гняв.