Духовна връзка

— О, хубаво. Това ще опрви всичко. Радвам се, че дори когато светът се преобърне, ти ще имаш старите си опори.

Потреперих от погледа му. Не го правеше често, а когато ме погледнеше така, беше наистина мощно нещо.

— Какво искаш да направя? — попита той.

— Можеш да… можеш… — о, Боже. — Е, сега, след като си тук, можеш да ни помогнеш. А и този, с когото ще се срещаме. И той е владеещ Духа.

Ейдриън не изневери на мислите си, но имах чувството, че бях привлякла вниманието му.

— Да, точно това искам. Да помогна на гаджето си да си върне старото гадже, — той отново се отдалечи и го чух, че си мърмори — Имам нужда от две питиета.

— Четири и половина, — извиках след него. — Ще се срещнем с него в четири и половина.

Никакъв отговор и Ейдриън се скри в тълпата.

Върнах се в стаята като буреносен облак, което беше очевидно за всички. Лиса и Еди бяха достатъчно умни, че да не задават въпроси, но Виктор, разбира се, нямаше никакви задръжки.

— Какво? Господин Ивашков няма ли да се присъедини към нас? Така исках да прекарам време в компанията му.

— Млъквай, — казах, скръствайки ръце и опирайки се о стената до Еди. — Не говори, освен ако не ти е казано.

Следващите няколко часа сякаш се влачеха. Бях убедена, че всеки миг Ейдриън ще се върне и неохотно ще се съгласи да ни помогне. Можехме да се възползваме от внушението му, ако нещата се влошаха, макар че не можеше да се мери с това на Лиса. Дали… дали ме обичаше достатъчно, че да дойде тук, за да ми помогне? Не би ме изоставил? Ти си идиотка, Роуз. Собственият ми глас ме критикуваше в главата ми, не този на Лиса. Не му даде причина да ти помогне. Само го нараняваш отново и отново. Точно както направи с Мейсън.

Когато стана четири и петнадесет, Еди ме погледна.

— Дали да запазим маса?

— Да, — бях неспокойна и разстроена. Не исках да оставам повече в тази стая, като в капан с мрачните си чувства, които не изчезваха. Виктор стана от леглото, като се протегна сякаш се събужда от реласкираща дрямка. Все пак можех да се закълна, че в дълбините на очите му имаше скрито желание. По всяка вероятност, той и полу-братът му бяха близки, макар че не бях забелязала никакви признаци на любов или уважение у Виктор към когото и да било. Кой знае? Може би някъде в него имаше някаква привързаност към Робърт.

Направихме си нещо като защитна конфигурация с мен отпред, Еди — отзад и двамата морои между нас. Отворих вратата на стаята и се озовах лице в лице с Ейдриън. Ръката му беше вдигната за почукване. Той повдигна една вежда.

— О, здравей, — рече той. Имаше типичното си отпуснато изражение, макар че гласът му все още беше малко пресилен. Знаех, че не се радва за това. Можех да видя това по стегнатата му челюст и тревогата в очите му. Както и да е обаче, той се държеше добре пред останалите, за което бях благодарна. Най-важното, беше се върнал. Това имаше значение и можех да пренебрегна всякаква миризма на алкохол и цигари, която се носеше от него. — Е… чух, че имало някакво парти. Може ли да се присъединя?

Усмихнах му се леко и благодарствено.

— Хайде.

Групата ни, сега вече от петима, се отправи надолу по коридора към асансьора.

— Старая се да се отърся от покера, нали разбирате, — добави Ейдриън. — Затова дано това е добро.

— Не знам дали ще е добро, — замислих се. Вратите на асансьора се отвориха. — Но мисля, че ще се помни.

Качихме се, за да отидем да се срещнем с Робърт Дору. И това може би беше единственото спасение за Дмитрий.

Глава 9

Робърт Дору беше от онези, които лесно се забелязват. Не беше защото приличаше на Виктор. Не беше дори и заради драматичното приближаване между двамата братя. Вместо чрез тези неща, Лиса ми подсказа чрез връзката ни. Видях Робърт през очите й, златната аура на владеещ Духа осветяваше ъгълчето в ресторанта, около него сякаш беше звезда. Това я изненада и тя се обърка за момент. Владетелите на Духа бяха нещо прекалено рядко виждано за нея, за да може да свикне. Способността да вижда аурите бе нещо, което тя можеше да контролира и точно преди да “изключи” неговата, тя забеляза, че въпреки че неговата беше блестящо златна като тази на Ейдриън, имаше и усещане за доста нестабилност. Искрици от други цветове проблясваха в нея, ала те присветваха и угасваха. Тя се зачуди дали това не беше знак за лудостта от Духа.

Очите му светнаха, когато Виктор приближи масата, но двамата не се прегърнаха, нито се докоснаха. Виктор просто седна до брат си. Ние останалите стояхме там объркани за миг. Цялата ситуация си беше прекалено объркана. Но именно заради това бяхме дошли и след няколко секунди аз и приятелите ми се присъединихме към двамата братя на масата.

— Виктор… — рече задъхано Робърт с широко отворени очи. Робърт може и да имаше някои от типичните за фамилията Дашков черти, но очите му бяха кафяви, а не зелени. Ръцете му си играеха със салфетката. — Не мога да повярвам… исках да те видя от толкова дълго време…

Гласът на Виктор беше нежен, както и по телефона, сякаш говореше на дете.

— Зная, Робърт. И ти ми липсваше.