Духовна връзка

— Ще останеш ли? Можеш ли да се върнеш и да останеш с мен? — част от мен искаше да отвърне грубо, че това е абсурдна идея, но отчаянието в гласа на Робърт засегна леко жалостта ми. Замълчах си, като просто продължих да гледам как драмата пред мен се разстилаше. — Ще те скрия. Ще е страхотно. Само ние двамата.

Виктор се поколеба. Той не беше глупав. Въпреки неясните ми заявявания на самолета, той знаеше, че вероятността да го пусна не съществуваше.

— Не зная, — рече тихо той. — Не зная.

Сервитьорът ни измъкна от разговора и всички си поръчахме питиета. Ейдриън си поръча джин с тоник и дори не му поискаха лични документи. Не бях сигурна дали беше защото си изглеждаше на 21 или се дължеше на убеждението чрез Духа. Каквото и да беше, не се радвах от това. Алкохолът притъпяваше силите на Духа. Бяхме в ситуация, която зависеше от волята на другиго и ми се щеше той да има пълните си сили. Разбира се, като взема предвид, че беше пил и по-рано, вероятно сега нямаше никакво значение.

След като сервитьорът си отиде, Робърт изглежда забеляза и нас. Очите му бързо минаха през Еди, впиха се повече в Лиса и Ейдриън, и се спряха върху мен за дълго време. Стегнах се, тъй като не ми харесваше внимателното разглеждане. Най-накрая той се обърна към брат си.

— Кого си довел, Виктор? — Робърт все още беше някак неразбрал и поразсеян, но думите му сега бяха пропити от подозрение. Страх и параноя. — Кои са тези деца? Двама владетели на Духа и… — очите му отново се спряха върху мен. Той разчиташе аурата ми. — Една от целунатите от сянката?

За миг се удивих, че той използва този термин. После си спомних какво ми беше казал Марк, мъжът на Оксана. Робърт някога бил свързан с дампир и този дампир умрял, което драстично увеличило скоростта на превъртане за Робърт.

— Това са приятели, — каза спокойно Виктор. — Приятели, които искат да говорят с теб и да ти зададат някои въпроси.

Робърт се смръщи.

— Лъжеш. Мога да позная. А и те не те смятат за приятел. Напрегнати са. Странят от теб.

Виктор не отрече думите.

— Няма значение, те имат нужда от помощта ти и аз им я обещах. Това беше цената на посещението ми при теб.

— Не трябваше да обещаваш, — салфетката на Робърт сега беше на малки късчета. Някак ми се прииска да му дам моята.

— Но не искаше ли да ме видиш? — попита Виктор някак невинно. Тонът му беше топъл, а усмивката му — почти истинска.

Робърт изглеждаше обезпокоен. Объркан. Отново ми напомни на дете и започвах да се съмнявам, че този мъж някога е връщал стригой обратно.

Той все още не беше отговорил, когато пристигнаха напитките ни. Никой от нас дори не взе менютата, което беше доста дразнещо за сервитьора. Той си отиде и аз отворих своето без всъщност да го виждам.

После Виктор ни представи на Робърт съвсем официално, сякаш бяхме на дипломатическа среща. Затворът не беше притъпил кралските му обноски. Представи ни само по първите имена. Робърт отново се обърна към мен, беше се смръщил отново, и после замести погледа си ту към Лиса, ту към мен. Ейдриън беше казвал, че когато и да бяхме заедно, аурите ни показваха, че сме свързани.

— Връзка… почти бях забравил какво е… но Алдън. Никога не забравих Алдън… — очите му се замечтаха и сякаш се изпразниха. Спомняше си нещо.

— Съжалявам, — казах, изненадана да чуя съчувствието в думите си. Това съвсем не беше острият разпит, който бях планирала. — Мога само да си представя какво е да… сте го изгубил.

Замечтаните очи отново се напрегнаха и се опомниха.

— Не. Не можеш. Това е нещо, което не можеш въобще да си представиш. Изобщо. Сега. сега. ти имаш света. Вселена от усещания отвъд тези на другите, разбиране към друг човек, каквото никой друг няма. Да изгубиш това. да ти бъде отнето. може да те накара да пожелаеш смъртта си.

Брей. Робърт беше доста добър в прекратяването на разговора и всички някак седяхме там с надеждата, че сервитьорът пак ще се появи. Когато той го направи, всички започнахме да си поръчваме храна — с изключение на Робърт, — като повечето от нас решиха на момента. Ресторантът сервираше азиатска кухня и си поръчах първото, което видях в менюто: яйчено руло с пълнеж.

След като поръчахме и храната, Виктор продължи да убеждава Робърт, в което ми се струваше, че аз няма да успея.

— Ще им помогнеш ли? Ще отговориш ли на въпросите им?

Имах чувството, че Виктор притиска леко Робърт не толкова, за да ни се отплати за спасяването му, а защото си умираше да научи тайните и целите на всички.

Робърт въздъхна. Когато и да погледнеше към Виктор, изражението му се изпълваше с преданост и дори боготворене. Робърт вероятно не можеше да откаже нищо на брат си. Той беше идеален за следването на плановете на Виктор и осъзнах, че вероятно трябва да съм благодарна, че Робърт не е полудял толкова. Ако беше в пълен контрол над силите си, Виктор никога не би се захващал с Лиса предния път. Вече щеше да си има свой личен владетел на Духа, когото да използва, за да стигне до когото си иска.

— Какво искате да знаете? — попита Робърт неясно. Той се обърна към мен, очевидно разпознал лидерското ми отношение.