Елитът на Дерините

Келсън пое юздите и огледа още веднъж неприятелските редици сред гробно мълчание. Запомни всяко знаме, всеки герб, който украсяваше ужасните плодове на бесилките. После обърна коня си и пое бавно към собствената си армия, яздеше гордо и с достойнство. Стигна до тях при абсолютна тишина, сетне някакъв самотен меч заудря по щита в знак на одобрение. Последваха го и други, докато цялото поле заехтя от звъна на стоманата. Келсън дръпна юздите пред първите редици и остана така за момент. После вдигна ръка, за да въдвори тишина. Морган продължаваше да стои с Дери преметнат връз седлото му и с учудване наблюдаваше как очите на краля бавно възвръщат човешкия си израз.

— Мъртъв ли е? — попита тихо Келсън.

Морган поклати глава и махна на двама войника да свалят тялото на Дери от седлото.

— Още не. Но ще умре. Капитане, повикайте Уорън, моля. Може би има надежда.

— Погрижете се за това — потвърди Келсън. — Морган, какво мислиш за малкото представление, което Уенсит ни устрои?

Морган трудно успя да превключи на новата тема, леко изненадан от бързината, с която кралят забрави последните си действия и заговори по същество.

— Искаше да ни тласне в боя, преди да сме готови, принце. Все пак ми се струва, че и той не е готов да се бие с нас. Не разбирам…

— И аз останах с такова впечатление — кимна Келсън и се обърна към Дънкан:

— Добре ли си, приятелю?

Дънкан повдигна очи и го погледна недоумяващо, после кимна бавно. Беше прибрал меча си, но ръцете му още бяха червени от кръвта на заложника, който убиха заедно с Уорън. Погледна към вражеските редици и увисналите тела, а после се взря в окървавените си ръце.

— Аз убих онзи заложник в яростта си, Ваше Величество. Не трябваше така. Не биваше да вадя меч.

— Не е така — поклати глава Келсън. — Вие с Уорън ми спестихте труда да го убивам сам. Торвал знаеше, когато дойде, че животът му е обречен, ако стане нещо такова.

— Правилна постъпка, но с грешни подбуди — усмихна се цинично Дънкан. — Това не ме оправдава, принце.

— Може би не, но е простимо. Аз бих…

— Ваше Величество! Уенсит язди към нас! — извика един от офицерите.

Келсън се извъртя в седлото като очакваше настъплението на цялата орда от Торънт, но вместо това видя шепа конници със знамето на скачащия елен. Там бяха Лайънел и Райдън, съпроводени от висок и строен конник, който можеше да е единствено Бран Корис и — самият Уенсит. Ездачите отново спряха по средата на полето. Келсън присви очи.

— Капан е — промърмори Дънкан с поглед изпълнен с омраза. — Не искат да преговарят, само да ни измамят — не им вярвайте, сир.

— Морган, ти какво ще кажеш? — попита кралят, без да сваля очи от враговете си.

— Съгласен съм, че не бива да им се вярва, принце. Но се боя, че пак ще трябва да преговаряме с тях, макар че няма защо да ги обичам.

— Истина казваш — кимна Келсън. — Епископ Арилан, ще дойдете ли отново с мен? Ценя високо съветите ви.

— Ще дойда, Ваше Величество.

— Добре. Ами ти, Дънкан, бих искал и ти да дойдеш с нас, но няма да ти заповядам след онова, на което стана свидетел. Ще съумееш ли да удържиш гнева си още малко?

— Няма да ви разочаровам, принце.

— Тогава да тръгваме. Нигел, поемаш командването докато се върна.

Келсън уви юздите около лявата си ръка и махна на младия барон, който носеше кралското знаме да дойде с тях. После се усмихна мрачно и пришпори жребеца си напред. Баронът препусна щастлив, че кралят го взима със себе си и цялата армия изрева възторжено, когато лъвът на Гуинид се развя в насрещния вятър.

Ярките цветове пламтяха в лъчите на слънцето и Келсън, следван от Морган, Дънкан и Арилан, се понесе към враговете на дерините.

Глава двадесет и втора

Лък и копие ще държат; жестоки са и немилостиви; гласът им бучи като морето; възседнали са на коне, всеки опълчен като мъж за бой против тебе.

Еремия 50:42

— И така, ти си Келсън Халдейн — каза Уенсит. Гласът му беше плавен, звучеше интелигентно, маниерите му издаваха безкрайна самоувереност и Келсън моментално изпита омраза към него. — Радвам се, че може да обсъдим възникналия проблем по цивилизован начин, като двама възрастни хора — продължи той, презрително оглеждайки Келсън от глава до пети. — Или почти възрастни.

Келсън не би си позволил лукса да направи унищожителната забележка, която бе на върха на езика му. Вместо това той отвърна на презрителния поглед на Уенсит с внимателно изучаване на противника, сивите му очи поглъщаха и запечатваха в паметта всяка подробност, свързана със слабия, червенокос дерини, извее тен като Уенсит от Торънт.