Герои

Какъв евтин трик. Но веднъж осъзнал измамата, човек би казал същото за всички трикове. Тъни трябваше да се досети, че е номер. Та той самият беше въртял не един и два, вярно, на собствените си офицери, но все пак.

Все повече войници пристигаха на стената. Мокри до кости, запъхтени, на тълпи, нито следа от строй. Един прескочи стената, отиде до плашилото и насочи към него сабята си.

— В името на Негово Величество, свали оръжието! — изрева той.

Тук-там някой се разсмя, но смехът моментално секна, когато Валимир със сержант Форест от едната страна се появиха пред стената. Лицето на полковника беше изкривено от ярост, докато се изкатерваше по камъните.

Откъм пролуката в стената отдясно се зададе препускащ ездач. Същата пролука, пред която беше протекла свирепата битка. Битката, която славно трябваше да обърнат с появата си. Битката, която беше свършила, преди да минат потока. Ездачът дръпна юздите и спря пред тях. И той, и конят му бяха покрити с пръски кал от бесния галоп.

— Тук ли е генерал Митерик? — успя да си поеме дъх ездачът.

— Боя се, че не — отвърна Тъни.

— Знаеш ли къде е?

— Боя се, че не.

— Какво става, човече? — кресна Валимир.

Скочи от стената, ножницата се оплете в краката му и той за малко да падне. Вестоносецът отдаде отривисто чест.

— Господине, маршал Крой заповяда незабавно спиране на бойните действия. — Той се усмихна и насред калното му лице блеснаха два реда бели зъби. — Сключихме мир със северняците!

Извърна умело коня, препусна покрай две провиснали унило, окъсани и окаляни знамена пред стената и се отдалечи на юг, към напредващата през опустошените нивя съюзническа пехота.

— Мир? — смотолеви подгизналият, треперещ Жълтен.

— Мир — изръмжа Уорт, докато се опитваше да изтрие птичето лайно от нагръдника си.

— Мамка му! — кресна Валимир и захвърли гневно сабята си на земята.

Тъни повдигна вежди и заби острието на своята в пръстта до крака си. Със сигурност не питаеше такива силни чувства като Валимир, но не можеше да отрече, че бе леко разочарован от развоя на събитията.

— Но това е то войната, а, красавице моя?

Тъни започна да навива знамето на Първи, като приглаждаше внимателно гънките му, също като булка, прибираща в сандък сватбения си воал след края на големия ден.

— На това казвам аз носене на знаме, ефрейтор! — Форест стоеше на крачка-две от Тъни, стъпил с един крак на стената, с огромна усмивка на белязаното му лице. — Начело на мъжете, най-отпред, на най-опасното място в строя, но готов за най-много слава. „Напред!“, извика смело ефрейтор Тъни и се хвърли без капка колебание право срещу врага! Е, както се оказа, враг нямаше, но все пак. Знаех си аз, че ще си свършиш работата. Винаги го правиш. Не можеш да се сдържиш, а? Ефрейтор Тъни, героят на Първи!

— Върви на майната си, Форест.

Тъни започна да нахлузва бавно брезентовия калъф върху навитото знаме, загледан на североизток, където последните северняци се отдалечаваха през огрените от слънцето нивя.

Късмет. Едни го имат. Други, не. Докато тътреше крака след хората си през полето, изтощен, окалян, но жив, Калдер не можеше да отрече, че беше от първите. Мъртвите му бяха свидетели, той имаше късмет.

Щур късмет. Че Митерик бе направил очевидно абсурдното и бе тръгнал в атака, без да провери преди това терена или да изчака да съмне, и така бе обрекъл на смърт кавалерията си. Че от всички хора на този свят Брод Десетократния му се бе притекъл на помощ — най-върлият враг на Калдер бе спасил живота му. Дори дъждът беше на негова страна, изсипа се точно навреме, за да разбие строя на съюзническата пехота и да превърне удобната за тях земя в кошмарно тресавище.

И накрая, онези в гората, които като нищо можеха да го довършат, бяха излъгани от няколко копия и пики, взети от мъртвите, от едно плашило и група момчета, които за по една пара на човек се редуваха да слагат огромните за малките им глави шлемове и да се подават от време на време над стената. Оправяй се както можеш, беше казал Дау, и ето че дръзкият принц Калдер отново беше намерил изход от положението.

Зави му се свят при мисълта какъв невероятен късмет беше извадил днес. Имаше чувството, че това не е случайно, че съдбата му е предопределила нещо. Че има големи планове за него. Как иначе се беше измъкнал от всичко това невредим? Той, Калдер, човекът, който не заслужаваше нищо?

Отпред през полето минаваха стара канавка и синор зад нея. Някогашна граница на нечия нива, която баща му бе пропуснал да заличи, и идеалното място за отбранителна редица. И за още мъничко късмет. Осъзна, че мисли за Скейл, че му се иска той да бе доживял да види това. Да го прегърне, потупа по гърба и най-накрая да му каже, че се гордее с него. Калдер остана и се би. Но което бе още по-странното, победи. Смееше се, докато прескачаше канавката. Промуши се през една пролука в храстите на синора… И закова на място.