Герои

Очакванията на Калдер бяха потънали вдън земя, но приятната изненада пак не изглеждаше много вероятна. Спомените за дуелите на Кървавия девет, в които се беше бил за баща му, го накараха да потрепери. Писъкът на обезумялата за кръв тълпа. Кръгът от щитове. Кръгът от мрачни лица на именитите войни зад щитовете. Готови на всичко да не излезе никой от него, без преди това да е пролята достатъчно кръв. Не си беше представял, че някога ще се бие в дуел. Че ще умре в дуел.

— Кой ще държи щит за мен? — промърмори Калдер, просто ей така, да запълни с нещо тягостното мълчание.

— Чух, че Бледоликия е предложил, Хансул Бялото око също. И Коул Ричи.

— Не че той може да се измъкне от това, нали, женен съм за дъщеря му.

— Така е, не може да се измъкне от това.

— Сигурно са поискали щита само за да има с какво да се предпазят да не ги опръскам с кръв.

— Сигурно.

— Странно нещо, а, кръвта? Неприятна досада за онзи, по когото изпръска, и огромна загуба за онзи, който я пролива. Къде е положителното във всичко това, питам аз? Кажи де.

Тръпката вдигна рамене. Калдер размърда китки, за да раздвижи кръвта в изтръпналите си длани и пръсти. Ще е истинско чудо, ако успее да задържи достатъчно дълго меча, та ако не друго, поне да умре с оръжие в ръка.

— Някакъв съвет да ми дадеш?

— Съвет ли?

— Ъхъ, ти си сериозен войн.

— Падне ли ти възможност, не се колебай. — Тръпката сведе намръщен поглед към рубина на пръстена. — Милост и малодушие са едно и също.

— Баща ми винаги казваше, че нищо не показва повече сила от проявата на милост.

— Не и в кръга.

Тръпката стана.

Калдер вдигна към него ръце.

— Стана ли време?

Острието на ножа проблесна в розово с първите цветове на зората и преряза връвта.

— Време е.

— Значи, просто чакаме, така ли? — изръмжа Бек.

Прекрасна го изгледа навъсено.

— Освен ако не искаш да влезеш в кръга и да изтанцуваш един танц. Да поразвеселиш тълпата преди началото.

Бек не искаше. Кръгът от подравнена гола земя му се струваше самотно място. Голо и празно, очертано с тънка линия от насипан речен чакъл и струпани около него хора. В такъв кръг баща му се беше бил с Кървавия девет. И беше умрял в него. Гадно, при това.

Около този държаха щитове доста големи имена. Освен остатъците от дузината на Гушата, от страната на Дау стояха Брод Десетократния, Керм Желязната глава, Глама Златния и куп от именитите войни от личните им дузини.

На отсрещната страна стоеше Коул Ричи, с още няколко възрастни войни — всичките с доста нещастен вид от това. Щяха да изглеждат отчайващо жалка картинка в сравнение с хората на Дау, ако сред тях не беше най-огромното копеле, което Бек някога беше виждал. Стърчеше над останалите като планински връх над хълмчета и могили.

— Кой е чудовището? — прошепна Бек.

— Странник-на-портата — отвърна, също шепнешком, Потопа. — Главатар на племената отвъд Крина. Проклети диваци живеят там, от това, което знам аз, а той е най-дивият от всичките.

И наистина, тълпа от истински диваци имаше зад гърба си гигантът. Мъже с чорлави коси, стрелкащи, животински очи, свирепи лица, целите набодени с кости и намазани с боя, облечени в дрипи и накичени с черепи. Хора, излезли от старите песни, като онази, в която се разказваше как Шубал Колелото отвлякъл дъщерята на скалния лорд. Какво се пееше нататък?

— Идват — изръмжа Йон.

Чу се малко недоволно мърморене, тук-там някоя по-рязка дума, но като цяло мъжете мълчаха. Отсреща кръгът се отвори и Тръпката влезе. Беше стиснал Калдер под мишницата и го влачеше до себе си.

Сега той не изглеждаше така наперен, както в деня, в който Бек го видя за пръв път в лагера на Ричи, яхнал хубавия си кон, но въпреки това се усмихваше. Тръпката пусна ръката му, прекоси мълчаливо седемте крачки кал на кръга, оставяйки плитки отпечатъци от стъпки, които веднага се запълниха с вода. Застана до Прекрасна и взе щита, който му подаде някой отзад.

Калдер закима на мъжете в кръга, сякаш му бяха първи приятели. Кимна и на Бек. Когато видя за пръв път тази усмивка, тя излъчваше гордост, насмешка, но кой знае, може би и двамата се бяха променили оттогава. Ако сега Калдер се присмиваше някому, изглеждаше така, сякаш се присмиваше само на себе си. И Бек му кимна в отговор, със сериозно изражение на лицето. Знаеше какво е усещането да се изправиш лице в лице със смъртта си и разбираше, че се иска известен кураж да се усмихваш в такъв момент. Доста кураж.

Калдер беше толкова изплашен, че не можеше да различи едно от друго лицата в кръга — бяха просто едно дълго, размазано петно. Но беше решил, че ще посрещне Големия изравнител като баща си и като брат си. С гордост. Затова издигна гордостта си отпред като щит, вкопчи се с всички сили в усмивката и продължи да кима на прекалено неясните, за да бъдат разпознати, лица, все едно бяха дошли на сватбата, а не на погребението му.

Трябваше и да говори нещо. Да запълни тишината с бръщолевене. Каквото и да е, само да не мисли. Грабна ръката на Ричи, свободната, не тази с олющения, надран щит в нея, и я разтърси.

— Дошъл си все пак!

Възрастният мъж извърна поглед почти моментално.