Герои

— И ти ли?

— Нищо не печелиш. Бетод винаги казваше, че нищо не демонстрира повече сила от…

— Майната ѝ на милостта — изръмжа Дау и измъкна с рязко движение и съскане на стомана меча си. Гушата преглътна тежко и едва се сдържа да не тръгне назад. — Дадох на това момче какви ли не шансове, а той ме направи на пълен глупак. Знаеш, че трябва да го убия. — Дау започна да лъска с парцал сивото матово острие и нещо по слепоочието му заигра. — Трябва да го убия, и то гадно. Трябва така да го убия, че през следващите сто години на никой да не му хрумне да ме прави пак на глупак. Трябва да послужи за урок. Така стават нещата. — Той вдигна поглед и Гушата не намери сили да срещне очите му. Зяпна в пода и замълча. — Да разбирам ли, че няма да останеш да държиш щит за мен?

— Казах, че ще остана до края на битката.

— Каза го.

— Битката свърши.

— Битката никога не свършва, Гуша, знаеш го.

Дау продължи да го гледа изпитателно, с наполовина скрито в сянка лице. И Гушата започна да изрежда причините, не че някой го беше поискал от него.

— Има по-подходящи за мястото ми. По-млади мъже. С по-здрави колене, по-силни ръце и по-големи имена. — Дау просто продължи да го гледа. — Изгубих много приятели през последните няколко дни. Прекалено много. Уирън е мъртъв. Брак си отиде. — Отчаяно се надяваше да не се наложи да стига до това, че не можеше да понесе гледката на това, как Дау кълца Калдер в кръга. Отчаян, че верността му към главатаря можеше и да не издържи на нея. — Времената се промениха. Хора като Златния и Желязната глава нямат уважение към мен, не че аз имам към тях. Всичкото това, а също… също…

— Ти дойде до гуша — каза Дау.

Гушата увеси рамене. Болеше да го чуе, но това на практика обобщаваше напълно чувствата му.

— Дойде ми до гуша.

Стисна зъби, сгърчи устни, но спря сълзите. Сега като го каза, сякаш всичко се стовари наведнъж отгоре му. Уирън, Брак и Дрофт, и Атрок, и Агрик, и всички преди тях. Дългата опашка от мъртви с недоволни лица се проточи назад, към най-тъмните кътчета на спомените му. А с тях и една камара битки, спечелени и загубени. И направените избори също, добри и лоши, и те добавиха своята тежест.

Дау кимна и плъзна бавно меча в ножницата.

— Всеки си има граница. Човек с твоя опит не трябва да се срамува. Никога.

Гушата изскърца със зъби, преглътна сълзите и каза:

— Сигурен съм, че скоро ще намериш кой да ме смени…

— Вече го намерих. — Дау кимна към вратата. — Чака отвън.

— Хубаво.

Тръпката щеше да се справи по-добре от него, помисли си Гушата. Човекът не беше чак толкова безнадежден случай, както говореха хората.

— Дръж. — Дау му хвърли нещо и Гушата го хвана във въздуха. Отвътре подрънкваха монети. — Двойна надница и малко отгоре. Да имаш с какво да започнеш наново.

— Благодаря, главатар — отвърна Гушата.

И беше съвсем искрен, като го каза. Беше очаквал нож в гърба, не кесия в шепата.

Дау подпря на пода върха на ножницата и изправи меча нагоре.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Бях дърводелец. Преди хиляда години, имам чувството. Мислех си да се върна отново към тая работа. Е, и там се налага да сковеш някой и друг ковчег, но поне не погребваш много приятели.

— Хм. — Дау завъртя топката на дръжката и върхът на ножницата се зарови в пръстта. — Аз моите отдавна ги погребах. Освен онези, които превърнах във врагове. Май натам води пътят на всеки войн, а?

— Ако вървиш достатъчно дълго по него.

Гушата зачака отговор, но Дау мълчеше. Накрая пое дълбоко дъх и се обърна да си върви.

— При мен бяха грънците.

Гушата спря с ръка на дръжката на вратата и космите по тила му настръхнаха. Но Дау просто си стоеше и гледаше замислено ръката си. Белязаната си, цялата надрана, мазолеста ръка.

— Бях чирак на грънчар — продължи Дау. — Преди хиляда години, струва ми се. Тогава почнаха войните и аз хванах меча. Все си мислех, че един ден ще се върна, но… все ставаше нещо. — Той присви очи и потри с палец върховете на пръстите си. — От глината… така ми омекваха ръцете. Представи си само. — Вдигна поглед и се усмихна. — Късмет, Гуша.

— Ъхъ — измънка Гушата, излезе, затръшна вратата и издиша с облекчение. Малко приказки и всичко свърши. Понякога нещо ти се струва непосилен скок, а после, като го направиш, виждаш, че е било просто крачка напред. Тръпката беше там, където го беше оставил на влизане, със скръстени на гърдите ръце. Гушата го потупа по рамото. — Е, сега ти си наред.

— Дали?

Някой излезе от тъмното. Гушата видя една остригана до кожа глава и дълъг белег от едната ѝ страна.

— Прекрасна — промърмори Гушата.

— Хей, хей — поздрави тя.

Донякъде се изненада да я види тук, но това поне щеше да му спести малко време. Тя беше следващият, на когото трябваше да каже.

— Как е дузината?

— И четиримата са много добре.

Гушата направи кисела физиономия.

— Е. Ами. Трябва да ти кажа нещо. — Тя повдигна една вежда и зачака. Не му оставаше нищо друго, освен да скочи с главата напред. — Приключих. Оттеглям се.

— Знам.

— Така ли?

— Как иначе щях да ти заема мястото?

— Мястото ми?

— Втори на Дау.

Гушата ококори очи. Зяпна Прекрасна, после Тръпката, после пак нея.

— Ти?