Герои

— Най-малкото, което можех да направя.

— Най-многото, което можеше да направиш, ако питаш мен. Кажи на Сеф, че… ъ, кажи ѝ, че съжалявам.

— Ще ѝ кажа.

— И горе главата, ей. Никой не е умрял, нали така? — Той сръчка закачливо с лакът възрастния войн. — Още. — Смехът, който се надигна, отвлече малко мислите му от това, че всеки момент щеше да напълни гащите от страх. Сред смеха се открои нечий приятен, почти нежен глас. Идваше някъде отгоре. Оказа се Странник-на-портата, при това стоеше от неговата страна на кръга. — Ще държиш щит за мен?

Гигантът почука с един голям като боздуган показалец по дървения щит, който в ръката му изглеждаше смехотворно малък.

— Точно така — каза той.

— Какъв интерес имаш да го правиш?

— Какъв интерес ли? От сблъсъка на отмъстителна стомана и напоена от кръв земя? От рева на победителя и предсмъртния писък на победения? Има ли нещо по-вълнуващо от гледката на мъже, които дават всичко и отнемат всичко, от живот и смърт в съвършен баланс от двете страни на острието?

Калдер преглътна тежко.

— Исках да кажа, защо на моя страна?

— Тук имаше място в кръга.

— Ясно. — Повече от това Калдер не можеше да предложи в момента. Добро място, откъдето човек да види смъртта му. — И ти ли заради свободното място? — обърна се той към Бледоликия.

— Аз дойдох заради теб, също заради Скейл и баща ти.

— Аз също — каза Хансул Бялото око.

След всичката омраза, която понесе с лекота, тази проява на преданост почти изтри усмивката от лицето му.

— Означава много за мен — изграчи задавено Калдер. И наистина го мислеше. Тупна с юмрук по щита на Хансул, стисна рамото на Бледоликия. — Много.

Времето за прегръдки и просълзени очи изтичаше. Над тълпата от другата страна на кръга се разнесе шум, имаше движение, накрая щитоносците пристъпиха настрани и отвориха кръга. Защитника на Севера влезе с уверената походка на комарджия, спечелил големия залог. Черното му знаме се развя зад гърба му, сякаш самата смърт витаеше като сянка над раменете му. Свали дрехите си и остана само по кожен елек. Ръцете и раменете му бяха само издути мускули, нашарени от изпъкнали вени. На гърдите му висеше огърлицата, която някога носеше бащата на Калдер, и диамантът ѝ сякаш му намигаше.

Запляскаха ръце, задрънчаха оръжия, звънтеше метал, хората напираха да зърнат и да бъдат зърнати от човека, победил Съюза. Всички скандираха за Дау, дори онези, които държаха щит за Калдер. Но той не ги винеше. След като Дау го накълцаше на парчета, те все някак трябваше да продължат да оцеляват.

— Ха, жив си, значи. — Дау кимна към Тръпката. — Тревожех се кучето ми да не те изяде през нощта. — Шегата бе посрещната с повече смях, отколкото заслужаваше, а Тръпката дори не трепна, белязаното му лице остана безизразно като камък. Дау огледа с широка усмивка покритите с лишеи върхове на Героите над главите на хората и разпери ръце. — И кръг си имаме, специално за целта, а? Подобаваща сцена!

— Ъхъ — каза Калдер, повече не можа да се изперчи.

— Сега, както му редът, трябва да следваме ритуала. — Дау завъртя пръст до главата си. — Да обявим спора, който имаме да разрешаваме, да изредим заслугите и постиженията на първенците в кръга, но си мисля да го пропуснем. Всички знаем какво имаме да разрешаваме. Всички знаем, че ти нямаш заслуги и постижения. — Мъжете отново се разсмяха и Дау пак разпери ръце. — А ако аз тръгна да изброявам хората, които съм пратил при пръстта, никога няма да почнем!

Настана едно пляскане по бедрата, едно веселие. Явно Дау беше решил да се докаже не само като по-добрия боец, но и като по-остроумния от двамата. Несправедливо съревнование. Победителят винаги обира смеха на публиката, а и като никога, на Калдер не му идваше и една шега наум. Мъртвите май не са много забавни. За това просто зачака тълпата да утихне и над калния кръг да останат само тихото шумолене на вятъра, плющенето на черното знаме и чуруликането на птиците, накацали по Героите.

— Съжалявам, че трябваше да изпратя да доведат жена ти от Калдерон — въздъхна Дау. — Тя стоеше в залог за теб, нали така?

— Остави я на мира, копеле такова! — кресна Калдер, задавен от пристъп на ярост. — Тя няма нищо общо с това!

— Не можеш да ми казваш какво да правя, дребно лайно такова. — Дау извърна глава и се изплю в калта. — Първоначално бях решил да я подпаля. Да ѝ тегля кървавия кръст, ей така, за назидание. Нали така правеше баща ти в доброто старо време? — Той вдигна ръка с отворена длан. — Но после си казах, че мога да си позволя малко щедрост. Реших да ѝ се размине. От уважение към Коул Ричи, който е един от малкото останали мъже в Севера, който още държи на думата си.

— Хиляди благодарности за което — изръмжа Ричи, но не погледна към Калдер.