Герои

— Че защо не аз?

— Ами просто си мислех, че…

— Че ти като се оттеглиш, и слънцето ще спре да изгрява за останалите? Съжалявам, но ще те разочаровам.

— Ами мъжът ти тогава? Синовете ти? Мислех, че ще се върнеш…

— Последният път когато се върнах във фермата, беше преди четири години. — Тя отпусна назад глава и Гушата видя в погледа ѝ особена острота, каквато не беше виждал преди. — Бяха си тръгнали. Нямам представа къде са отишли.

— Но ти се връща миналия месец.

— Повървях един ден. Седнах край реката и лових риба. После се върнах при дузината. Не намерих сили да ти кажа. Не исках съжаление. За хора като нас друго няма. Сам ще се увериш. — Тя взе ръката му и я стисна, но неговата не помръдна в шепата ѝ. — Беше чест да се бия редом с теб, Гуша. Грижи се за себе си.

Прекрасна мина покрай него, натисна вратата и влезе. Тя изтропа зад гърба ѝ, а Гушата остана навън да мига на парцали и да зяпа учудено в дървото.

— Мислиш си, че познаваш някого, а то… — Тръпката цъкна с език. — Никой никого не познава. Не и истински.

— Животът е пълен с изненади, спор няма — преглътна Гушата.

Обърна се и тръгна в тъмното.

Много пъти беше мечтал за голямото сбогуване. Как върви през събралите се да го изпратят именити войни към едно по-добро утре, с изтръпнал от тупане гръб. Крачи уверено под шпалир от мечове, а слънцето блести във върховете им. Язди, вдигнал за поздрав юмрук, войниците скандират името му, а жените ридаят от мъка. Това, откъде щяха да се вземат жените, оставаше огромна загадка.

Сега се изнизваше тихомълком в мразовитото утро, незабелязан от никого и забравен от всички — жалка работа. Но именно защото животът е какъвто е, човек има нужда от мечти.

Всеки с що-годе някакво име беше на Героите и чакаше да види как Дау ще накълца Калдер. Само Веселяка Йон, Скори Тихата стъпка и Потопа бяха останали да го изпратят. Остатъкът от дузината му. И Бек, с тъмни кръгове под очите, стиснал Меча в побелелия си юмрук. Гушата видя болката по лицата им, колкото и да се опитваха да я замажат с усмивки. Сякаш ги изоставяше. А може би именно това правеше.

Открай време се гордееше, че е харесван от всички. Право острие и така нататък. При все това отдавна мъртвите му приятели превъзхождаха с много живите, предимство, което бяха затвърдили значително през последните няколко дни. Трима от онези, които биха го изпратили най-горещо, бяха заровени на Героите, а останалите двама бяха отзад в каруцата.

Опита се да опъне колкото може старото одеяло, но колкото и да дърпа краищата, то все не се опъваше достатъчно. Брадичката на Уирън, тази на Дрофт, носовете и стъпалата им стърчаха като малки унили могили по протритата вълна. Ама че геройски покров. Но за живите здравото одеяло е от повече полза. За мъртвите стопляне няма.

— Не мога да повярвам, че тръгваш — каза Скори.

— Повтарям го от години.

— Именно. Но така и не тръгна.

Гушата вдигна рамене.

— Е, сега тръгвам.

В мечтите му сбогуването с дузината винаги беше като стискането на ръце преди битка. С онзи див прилив на другарски чувства. Дори по-силен, защото знаят, не само се страхуват, че този път наистина е за последно. Освен усещането на плътта в ръката, нищо друго не беше така, както си го бе представял. Чувстваше ги почти непознати. Може би пък за тях той беше трупът на мъртъв другар. И сега бързаха да го заровят, за да продължат нататък. Само дето за него дори нямаше да го има изтъркания ритуал с наведените глави край прясно насипаната пръст. Просто сбогуване, което и той, и те чувстваха по-скоро като предателство.

— Значи, няма да останеш за представлението, а?

— Дуелът ли? — „По-скоро убийството“, помисли си Гушата. — Нагледал съм се на кръв. Дузината е твоя, Йон.

Йон повдигна многозначително вежда и изгледа един по един Скори, Потопа и Бек.

— Всичките ли?

— Ще дойдат други. Винаги идват. Няколко дни и ще си забравил, че някой липсва.

Тъжната истина беше, че това бе самата истина. Не можеш да си представиш, че един ден забравеният ще си ти, но помни ли езерото хвърления в него камък? Малко вълнички по повърхността и край. Така е устроен човек, забравя.

Йон гледаше намръщено одеялото и онова под него.

— А аз като умра — промърмори той, — кой ще намери синовете ми…

— Може би сам трябва да ги намериш, за това замислял ли си се? Ти ги намери, Йон, кажи им какъв си и опитай да оправиш нещата, докато още дишаш и имаш силите да го направиш.

Йон заби поглед в краката си.

— Ъхъ. Може би. — После млъкна. Неловкото мълчание се оказа приятно и удобно като шип в задника. — Е, така. Хайде, че ни чака държане на щитове горе, с Прекрасна.

— Дадено, главатар — каза Скори.

Йон се обърна и тръгна нагоре по склона, като не спираше да клати глава. Скори кимна и тръгна след него.

— Сбогом, главатар — каза Потопа.

— Вече не съм ничий главатар.

— Винаги ще бъдеш моят.

Той закуца след Йон и Скори и остави Гушата и Бек сами край каруцата. С момчето, което допреди два дни дори не познаваше и с което сега щеше да се сбогува.