Герои

Гушата въздъхна и се покатери на капрата, мижейки от всичките болежки, с които се беше сдобил през последните няколко дни. Бек застана отстрани, стиснал с две ръце пред себе си ножницата на Меча, опрял върха ѝ в земята.

— Ще държа щит за Дау — каза той. — Аз. Някога правил ли си го?

— Неведнъж. Нищо особено не е. Просто дръж затворен кръга и гледай никой да не излезе. Застани зад главатаря си. Постъпи, както е редно, както направи вчера.

— Вчера — промърмори Бек и заби поглед в колелото на каруцата. Сякаш гледаше през него, през земята от другата му страна и онова, което виждаше там, никак не му харесваше. — Не ти казах всичко вчера. Исках, но…

Гушата се извърна и изгледа намръщено през рамо двете тела под одеялото. Можеше да мине, без да слуша изповеди. Влачеше зад гърба си достатъчно товар от собствени грешки. Но Бек заговори. Монотонно, като жужаща пчела, затворена в гореща стая.

— Убих човек в Осранг. Но не южняк. От нашите. Момче, на име Рефт. Той остана и се би, а аз избягах и се скрих, а после го убих. — Момчето продължаваше да гледа в колелото, с навлажнени очи. — Пронизах го с бащиния си меч. Взех го за южняк.

Гушата искаше просто да плесне с юздите и да потегли. Но какво, ако можеше да помогне и дългите му пропилени години да бъдат от полза някому? Затова стисна зъби, наведе се от капрата и сложи длан на рамото на Бек.

— Знам, че те яде отвътре. И може би никога няма да спре. Но тъжната истина е, че досега съм чул сигурно дузина подобни истории. Двайсет дори. Никой, който е виждал битка, няма да му мигне окото от тях. Това е черна работа. Пекарите правят хляб, дърводелците правят къщи, а ние — трупове. Няма какво друго да направиш, освен да живееш ден за ден. Опитай да правиш добро с каквото имаш. Може и невинаги да успееш да постъпиш, както е редно, но поне ще си опитал. И следващия път пак опитай. Освен това гледай да не те убият.

Бек поклати глава.

— Аз убих човек. Не трябва ли да си платя за това?

— Убил си човек, така ли? — Гушата вдигна безпомощно ръце, после ги остави да паднат надолу. — Ми битка е. Всички са в нея. Едни оцеляват, други умират, едни си плащат, други не. Измъкнал ли си се невредим, радвай се. И гледай да си заслужиш живота.

— Аз съм един шибан страхливец.

— Може би. — Гушата посочи с палец трупа на Уирън зад гърба си. — А тоя е герой. Кажи ми сега кой от двама ви е по-добре в момента?

Бек потрепери и въздъхна тежко.

— Хубаво. Предполагам. — Той вдигна Меча, Гушата го пое и го пъхна внимателно под одеялото до тялото на Уирън. — Вземаш го, нали? Значи, на теб го е предал?

— Предаде го на земята. — Гушата оправи одеялото, така че от Меча да не се подава нищо. — Каза ми да го погреба с него.

— Защо? Нали е Божият меч, паднал от небето? Мислех, че трябва да бъде предаден някому. Да не е прокълнат?

Гушата взе юздите в ръце и обърна гръб на север.

— Всеки меч е проклятие, момче.

Плесна юздите, каруцата се люшна напред и потегли.

По пътя.

Далече от Героите.

По закона на меча

Калдер седеше и гледаше угасващия огън.

Както изглеждаше, всичката му находчивост беше отишла в името на още няколко часа живот. При това часове на студ, глад, сърбеж и нарастващ ужас. Седеше и гледаше през огъня към Тръпката. Вързаните му китки сърбяха под ремъците, коленете му се бяха схванали от дългото седене. Влагата се просмукваше през дъното на панталоните му и задникът му беше мокър и измръзнал.

Но когато ти остават само още няколко часа живот, правиш всичко възможно да си струват. Сигурно в момента би дал всичко за няколко повече. Стига някой да му дадеше възможност за това. Но такъв нямаше. Също като амбициите му, искрящите звезди на небето избледняха и изчезнаха, смазани под безмилостния юмрук на деня, чиито първи признаци изпълзяха иззад Героите от изток. Последният му ден.

— Колко остава до зазоряване?

— Колкото, толкова — отвърна Тръпката.

Калдер протегна врат и разкърши скованите си от прегърбване рамене. Беше прекарал нощта така, вързан, в полусън. Потрепваше от един кошмар в друг, после подскачаше и се събуждаше, с нещо почти като копнеж да се върне отново в съня.

— Дали не би ми развързал поне ръцете?

— Като му дойде времето.

Мамка му, какво разочарование. Какви огромни надежди имаше баща му. „Всичко правя за вас — казваше той с една ръка на рамото му, другата на това на Скейл. — Един ден вие ще управлявате Севера.“ Какъв край за човека, с цял един живот от мечти как един ден ще стане крал. О, ще бъде запомнен. С най-кървавата смърт в кървавата история на Севера.

Калдер изпусна дълга дрезгава въздишка.

— Нещата не стават така, както си ги представяме, а?

Тръпката почука с пръстена си по металното око и в тъмното се чу едно тихо „дзън-дзън“.

— Обикновено не.

— Животът е една гнусна гад.

— Най-добре дръж очакванията си ниско. Така един ден може да останеш приятно изненадан.