Герои

Горст свъси вежди. Или… може би трябва да приема предложението на Дау? Да отида там, където хората пеят песни за мъже като мен, вместо да им се присмиват? Където мирът никога не е желан гост? Бремър дан Горст, герой, първенец в дуелите, най-страховитият мъж в Севера…

— Най-после — изръмжа Баяз и върна Горст в реалността.

Чу се непогрешимият шум от приближаваща войска и по дългия склон на Героите се зададоха голяма група северняци. Слънцето заблестя в металните кантове на щитовете им. Както изглежда, врагът също е подготвен за алтернативи. Горст внимателно разхлаби резервната си сабя в ножницата и започна да се оглежда и за най-малкия знак за нещо нередно. Всъщност ръцете го сърбяха да открие такова. Един северняк да стъпи накриво — вадеше сабята. И мирът ще е поредното нещо в живота ми, което така и не се случи.

Но за негово най-голямо разочарование, мнозинството северняци забавиха крачка и спряха извън Децата, горе-долу на същото разстояние от центъра на кръга, на което беше строен Дванайсети. Неколцина влязоха, но останаха отзад, колкото да балансират присъствието на офицерите от съюзническата страна на масата. Сред тях се открояваше един наистина огромен здравеняк, с развята от вятъра дълга коса. А също онзи, с позлатената броня, когото Горст с такава охота беше пребил от бой на моста в първия ден на атаката. Споменът го накара да стисне юмрук. Така се надяваше да му се удаде възможност да повтори.

Четирима тръгнаха към масата, но Дау Черния не беше сред тях. Най-отпред вървеше мъж с фино наметало, доста красиво лице и едва забележима ехидна усмивка на уста. Въпреки превързаната си ръка, прясната рана през средата на брадичката, крачеше небрежно, уверено, с вид на човек, който се чувства съвсем на място, като водач на групата. И ето че вече го мразя.

— Кой е това? — промърмори Митерик.

— Калдер. — Лицето на Кучето придоби сериозно изражение. — По-малкият син на Бетод. Змия.

— Аз бих казал, по-скоро червей — намеси се Баяз, — но да, това е Калдер.

От двете му страни вървяха двама възрастни войни, първият с бледо лице, побеляла коса и бяла животинска кожа, преметната на раменете, вторият — широкоплещест, с едро обветрено лице. Най-отзад вървеше четвъртият. Беше препасал секира в колана си и половината му лице беше покрито с ужасен белег. Едното му око блестеше, сякаш беше от метал, но не това накара Горст да примига учудено при вида му. Полази го смущаващото чувство, че го познаваше. Къде съм го виждал, в битката вчера? Или предишния ден? Или някъде другаде, преди това…

— Ти трябва да си маршал Крой.

Калдер говореше общия език на Съюза с едва доловим северняшки акцент.

— Маршал Митерик.

— А! — Усмивката на Калдер се разтегли. — Колко хубаво, че най-после се срещаме лично! Вчера бяхме един срещу друг в ечемичната нива, на десния фланг на бойното поле. — Той посочи с превързаната си ръка на запад. — Или май трябва да кажа на твоя ляв, аз не съм много войник. Атаката ти беше… великолепна. — Митерик преглътна тежко и розовата му шия изскочи над стегнатата яка. — Всъщност знаеш ли какво, мисля, че… — Калдер започна да рови из вътрешния си джоб, после лицето му грейна и той измъкна оттам едно смачкано, изцапано с кал листче хартия. — Имам нещо твое! — Подхвърли го на масата. Горст надзърна над рамото на Митерик, докато го разгръщаше. Имаше нещо написано. Заповед може би. Митерик го смачка в юмрука си и кокалчетата му побеляха от стискане. — А ето го и Първия магус! Последният ни разговор беше урок по смирение за мен. Не се тревожи, след него имах още много такива. Сега няма да откриеш никъде по-смирен и скромен човек от мен. — Усмивката на Калдер обаче казваше точно обратното, докато сочеше с палец прошарения широкоплещест мъж зад гърба си. — Това е Коул Ричи, баща на жена ми. А този е Бледоликия, моят втори. Да не забравя и многоуважавания си първенец в дуелите и телохранител…

— Коул Тръпката. — Кучето кимна тържествено на мъжа с металното око. — Много време мина.

— Ъхъ — прошепна простичко онзи.

— Естествено, тук всички познаваме Кучето! — продължи Калдер. — Верният другар на Кървавия девет. Във всички песни все до него! Как си, Куче?

Кучето не помръдна от свлеченото си положение на стола и игнорира въпроса с майсторски изпипано пренебрежение.

— Къде е Дау?

— Аа. — Калдер направи горчива физиономия на съжаление, но отдалече си личеше, че беше престорена. Всичко в него изглежда престорено. — Съжалявам, но той няма да може да дойде. Дау Черния е… обратно при пръстта.