Герои

— Ето тогава какво. — Кучето се надвеси над масата, притисна с показалец едната ноздра на носа си и се изсекна право в протегнатата ръка на Калдер. — Стъпи на юг от Къск и ще ти тегля кървавия кръст. Тогава няма да има повече хлад помежду ни.

Подсмръкна пренебрежително, мина покрай Горст и си тръгна.

Митерик се покашля нервно.

— Значи, ще се срещнем отново, скоро?

Потърси с поглед подкрепа от Баяз, но тя така и не дойде.

— Разбира се. — Калдер си възвърна ехидната усмивка, докато бършеше длан в ръба на масата. — След три дни.

Обърна се, тръгна обратно и размени няколко думи с мъжа с металното око. Онзи, когото нарече Тръпката.

— Този Калдер изглежда хитро копеле — прошепна Митерик на Баяз, докато ставаха от масата. — Предпочитам да си имахме работа с Дау Черния. С него поне знаеш какво да очакваш.

Горст почти не го слушаше. Беше прекалено зает да гледа Калдер и белязания му телохранител. Познавам го. Познавам това лице. Но откъде…?

— Дау беше войник — промърмори Баяз. — Калдер е политик. Осъзнава, че бързаме да си тръгнем, и знае, че когато войската напусне долината, няма да имаме нищо, с което да се пазарим. Знае, че с чакане и подигравателно хилене ще спечели повече, отколкото Дау успя със стомана и бяс…

Тръпката се обърна на една страна, докато говореше с Калдер, и слънцето освети здравата половина на лицето му… и Горст настръхна… устата му зяпна широко отворена.

Сипани.

Това лице, в дима, преди да се изтъркаля надолу по стълбите. Това лице. Как е възможно да е този човек? И въпреки това беше почти сигурен.

Горст стисна зъби, заобиколи масата и тръгна към половината от кръга, в която бяха северняците. Гласът на Баяз заглъхна зад гърба му. Един от хората на Калдер изпъшка, когато го изблъска с рамо от пътя си. Това вероятно беше зле обмислена, ако не — фатална, постъпка в обстановката на мирни преговори. А това въобще не ме интересува. Калдер вдигна поглед и се дръпна предпазливо назад. Тръпката се обърна. Не беше ядосан. Нито изплашен.

— Полковник Горст! — извика някой зад него, но той не му обърна внимание.

Стисна Тръпката за ръката и го придърпа към себе си. Старшите главатари по края на кръга гледаха намръщено. Гигантът пристъпи една огромна крачка напред. Мъжът с позлатената броня извика на войниците на склона. Някой сложи ръка на дръжката на меча си.

— Спокойно! — извика на северняшки Калдер и вдигна ръка. — Спокойно! — повтори, въпреки че той самият изглеждаше доста притеснен. И така трябва. Животът на всички в кръга виси на косъм. А мен това хич не ме интересува.

В погледа на Тръпката се четеше, че него го интересува още по-малко. Погледна ръката на Горст, вдигна очи към лицето му и повдигна въпросително веждата над здравото си око.

— Да ти помогна с нещо?

Гласът му беше пълната противоположност на този на Горст. Дрезгав шепот, плътен, шум като на стържещо воденично колело. Горст го погледна в очите. Право в очите. Сякаш се опитваше да пробие главата му с поглед. Това лице в дима. Беше го зърнал само за миг. И с маска. И без белег. И въпреки това. Оттогава го виждаше всяка нощ. В сънищата си. С него се събуждаше. То запълваше изкривеното пространство от сън до сън. Всяка негова подробност се беше запечатила в паметта му. Почти сигурен съм.

Чу шум от движение зад гърба си. Повишени гласове. Офицерите и войниците от Дванайсети. Сигурно им е тежко, че не бяха участвали в битката. Сигурно са почти толкова ентусиазирани да започнат нова, колкото и аз самият.

— Полковник Горст! — чу зад гърба си предупредителното ръмжене на Баяз.

Не му обърна внимание.

— Бил ли си… — изсъска той — в Стирия?

Целият беше настръхнал от нетърпение.

— Стирия?

— Да — озъби се Горст и стисна още по-силно ръката му. Двамата възрастни войни, които бяха дошли с Калдер, заемаха стойка за бой. — В Сипани.

— Сипани?

— Да. — Гигантът беше направил нова крачка и стърчеше заплашително, сякаш по-висок от Децата. Но и това въобще не ме интересува.

— В къщата за развлечения „Кардоти“?

— „Кардоти“?

Здравото око на Тръпката се присви и вторачи в Горст. Времето спря. Мъжете наоколо облизваха напрегнато устни, ръцете им бяха увиснали във въздуха, готови да дадат сигнал, пръстите докосваха едва дръжките на оръжията. Тогава Тръпката се наведе. Почти допря нос в лицето на Горст. По-близо от онази нощ, в дима.

Ако беше той.

— Не съм го чувал.

Издърпа ръката си от отмалелите пръсти на Горст и излезе от каменния кръг, без дори да се обърне назад.

Калдер го последва бързо, двамата възрастни войни — също, накрая и старшите главатари. Свалиха ръце от дръжките на оръжията, с очевидно облекчение, в случая на гиганта — с огромно разочарование.

Горст остана сам пред масата. Свъсил вежди, вторачен в Героите.