Герои

— Не, не, не — затананика Плиткото. — Не.

Отдалечаваха се от Героите. Наоколо оставаха все по-малко хора, а огньовете бяха все по-нарядко. Накрая не остана друга светлина освен тази от факлата в ръката на Дълбокото, осветяваща кръг от посеви, когато стигнаха нивите. Всяка надежда за спасение заглъхваше с песните и перченето, останали край огньовете, далече зад гърба им. Сега за спасение можеше да разчита само на себе си. Братята дори не си бяха направили труда да му вземат меча. Но кого заблуждаваше? Дори и дясната му ръка да не беше напълно безполезна, преди дори да си помислеше да го извади от ножницата, Плиткото щеше да му е прерязал гърлото… няколко пъти. През притъмнялото поле, на север, Калдер съзря края на гората. Може би ако хукнеше натам…

— Не. — Ножът на Плиткото го сръчка в ребрата. — Не, ни, ни, ни, не, не.

— Сериозно не — обади се и Дълбокото.

— Вижте сега, може да се разберем нещо. Имам пари…

— О, няма по-дълбоки джобове от тези на господаря ни. Най-добре ще направиш, ако сега просто вървиш послушно като добро момче. — Калдер дълбоко се съмняваше в това, но колкото и да се смяташе за умник, в момента нямаше никакви по-добри идеи. — Съжаляваме за това, да знаеш. Много те уважаваме, и теб, и баща ти.

— И каква полза от съжалението и уважението ви?

— Никаква — повдигна рамене Дълбокото. — Но е хубаво да го кажеш.

— Той смята, че ни придава класа — каза Плиткото.

— И благородна осанка.

— О, да — изсумтя Калдер. — Истински шибани герои сте вие двамата.

— Тежко на онзи, който не е герой в ничии очи — каза Дълбокото. — Пък било то и само в своите.

— Или тези на маминка — добави Плиткото.

— Или на брат си — ухили се през рамо Дълбокото. — Я кажи, господарче, какво мислеше за теб брат ти?

Калдер се замисли за Скейл — сам, без никаква надежда за спасение на онзи мост, чакащ за помощ, която така и не получи.

— Май накрая се отчая от мен.

— На твое място не бих ронил много сълзи за това. Голяма рядкост е човекът, който не е злодей в ничии очи. Пък било то и само в своите.

— Или тези на брат си — прошепна Плиткото.

— Стигнахме.

От сумрака изплува порутена къща. Голяма, притихнала, обрасла с пълзящи растения, с олющени капаци на прозорците. Калдер осъзна, че това беше същата къща, в която беше спал две нощи преди битката, но сега изглеждаше много по-зловещо. Всичко е по-зловещо с опрян в гърба нож.

— Оттук, ако обичаш. — Дълбокото го поведе покрай верандата от едната страна на къщата, в чийто навес зееха дупки от изпопадали каменни плочи. Под него имаше изгнила дървена маса, с прекатурени столове около нея. На една от олющените подпорни греди на верандата, окачена на кука, се поклащаше газена лампа и светлината ѝ танцуваше по обраслия в бурени двор. В края му имаше полегнала на една страна дървена ограда, а след нея започваше нива.

На оградата бяха подпрени всякакви инструменти. Изцапани с кал лопати, мотики и кирки, сякаш оставени там след тежък ден, за да са подръка, когато работниците се върнат утре. Инструменти за копане. Калдер усети как страхът, който беше понамалял, докато вървяха по пътеката, се завръща с пълна сила. Светлината на факлата в ръката на Дълбокото се промуши през една пролука в оградата, пробяга по отъпканите посеви от другата страна и освети купчина прясна пръст. Беше висока до коляно и с размерите на основата на хамбар. Калдер отвори уста, да отправи последна отчаяна молба, да опита отново да се пазари, но не намери думи.

— Здраво са работили — каза Дълбокото.

Светлината на факлата пробяга по втора купчина влажна земя, малко по-встрани от първата.

— Направо са се смазали от работа — каза Плиткото, когато от мрака изплува трета купчина.

— Казват, че войната била само мъка и нещастие, но май няма гробокопач на тоя свят, който да се съгласи с подобна мисъл.

Последната яма още не беше заровена и Калдер настръхна, когато светлината се плъзна по ръба ѝ. Беше широка около пет стъпки, а далечният ѝ край се губеше в тъмното. Дълбокото отиде до единия ѝ край и надзърна вътре.

— Пфу. — Заби факлата до ръба на ямата, обърна се и махна на Калдер. — Идвай де. И да пристъпяш, и да не пристъпяш едва-едва, няма значение.

Плиткото го сръга в ребрата и Калдер тръгна напред. Гърлото му се стягаше все повече, а с всяка следваща несигурна крачка стените на ямата изплуваха от сенките.

Пръст, камъчета и ечемични корени. Побелели пръсти, една бледа длан, а след нея бледа ръка. Трупове. И още трупове. Цялата яма беше пълна с усукани в зловеща плетеница трупове. Остатъците от битката.

Повечето бяха голи. Чисто голи. Щеше ли някой гробокопач да се сдобие с наметалото на Калдер? На светлината на факлата кръвта и пръстта изглеждаха еднакво — като черни петна по мъртвешки бялата кожа. Не се виждаше чии крайници от чие тяло излизаха.

Възможно ли е това да са били живи хора само допреди ден-два? Хора с амбиции, надежди и грижи за едно или друго. Цяла купчина истории, прекъснати на средата на живота, оставени недоразказани, без край. Отплата за герои.

Усети нещо топло по краката си и осъзна, че се беше напикал.