Герои

— Не се тревожи. — Гласът на Дълбокото беше тих, нежен, като на любящ баща, успокояващ сина си. — Често става така.

— Виждали сме какво ли не.

— Че и малко отгоре.

— Стой тук. — Плиткото го хвана за раменете и го извърна, сломен, безпомощен, с лице към ямата. Човек никога не предполага, че изправен пред лицето на смъртта, ще прави послушно каквото му се казва. Но накрая всички го правят. — Малко по-наляво. — Той го избута леко надясно. — Това е ляво, нали?

— Това е дясно, глупако.

— Мамка му! — Плиткото го дръпна рязко обратно и Калдер се подхлъзна. Токът на единия му ботуш се плъзна по ръба и върху телата в ямата се посипаха буци пръст. Плиткото го задържа да не падне. — Така?

— Така — отвърна Дълбокото. — Точно така.

Калдер остана на ръба на ямата, загледан надолу, и започна да плаче. Достойнството вече нямаше значение. Скоро от него нямаше да остане и следа. Зачуди се колко дълбока бе ямата. С колко други тела щеше да я дели, когато работниците дойдеха на сутринта, вземеха инструментите и започнеха да хвърлят отгоре му пръстта. Сто? Двеста? Повече?

Вторачи се в най-близкия труп, точно под краката му. На тила му зееше огромна рана. Неговата глава ли, замисли се Калдер, би ли могъл да нарече това нещо човек? Та това беше просто нещо, лишено от самоличност. Лишено от… чакай малко…

Лицето беше на Дау Черния. Устата му зееше, беше наполовина пълна с пръст, но нямаше съмнение, че това беше Защитника на Севера. Изглеждаше почти сякаш се усмихваше. Едната му ръка беше преметната настрани, сякаш да посрещне с добре дошъл Калдер в земите на мъртвите. Обратно при пръстта, в истинския смисъл. И как бързо стана. В един момент господар на всичко наоколо, в следващия — просто плът на дъното на яма.

По горещите бузи на Калдер потекоха сълзи, покапаха на лъскави капки в ямата и потекоха на чисти струйки по една от калните скули на Дау. Смъртта в кръга щеше да е разочарование за Калдер. А колко по-лоша щеше да е тази? Захвърлен в безименна дупка, незнайна за онези, които са го обичали, или дори онези, които го мразеха.

Цивреше като бебе. Насинените му ребра се надигаха и спускаха. Труповете лъщяха премрежени от солените сълзи.

Кога ще го направят? Ето сега, идва. Подухна вятър и Калдер го усети студен по мокрите си бузи. Отпусна назад глава и затвори очи. Изпъшка, сякаш вече усещаше ножа да се забива в гърба му. Сякаш стоманата вече беше в него. Кога ще го направят? Ето сега…

Вятърът стихна и на Калдер му се стори, че чу някакво подрънкване. Чу гласове, идваха откъм къщата зад гърба му. Продължи да стои пред ямата. Хлипаше при всяко вдишване.

— Риба за предястие? — каза някой.

— Отлично.

Разтреперан, с изкривено от ужас лице, Калдер извърна бавно глава — всяко движение му костваше огромно усилие.

Дълбокото и Плиткото си бяха отишли, зарязали горящата факла до ръба на ямата. Отвъд полегналата ограда, през обраслия с бурени двор видя прогнилата маса на верандата, застлана с покривка и наредена като за вечеря. Някой стоеше отстрани и вадеше чинии от голяма кошница. Друг седеше на един от столовете. Калдер избърса сълзите с опакото на тресящата си ръка. Не знаеше дали да вярва на очите си. Седящият на стола беше Първия магус.

— А, принц Калдер! — усмихна се насреща му Баяз, сякаш се бяха срещнали случайно на пазара. — Ела, поседни за малко!

Калдер избърса сополите от горната си устна. Все още очакваше някъде от тъмното да изскочи нож. Накрая, съвсем бавно и с така разтреперани колене, че почти ги чуваше да пляскат от вътрешната страна на мокрите му крачоли, тръгна към верандата. Докато вървеше предпазливо през двора, прислужникът на Баяз изправи един от прекатурените столове, избърса с ръка прахоляка от седалката и му го предложи с вежлив жест. Все още скован от ужас, Калдер се свлече на него. Сълзите продължаваха сякаш от само себе си да се стичат от ъгълчетата на очите му. Вторачи се в Баяз, който набоде парче риба на вилицата, поднесе го към устата си и бавно и старателно задъвка.

— И така — преглътна той. — Река Уайтфлоу остава северна граница на Англанд. — Калдер седеше неподвижно. Осъзнаваше, че при всяко вдишване и издишване от дълбините на носа му се носеше тихо хъркане, но не можеше да го спре. Примига стреснато, после кимна. — Земите между Уайтфлоу и Къск, включително Уфрит, ще преминат под владението на Кучето. Те стават протекторат на Съюза, с право на шест представители в Камарата на лордовете. — Калдер кимна отново. — Останалото от Севера, до Крина, е твое. — Баяз лапна последното парченце риба и посочи с вилицата настрани. — Всичко отвъд Крина е на Странник-на-портата.

Вчерашният Калдер би изръсил някоя остроумна шега, но сегашният не мислеше за друго, освен за това, какъв късметлия е, че кръвта му не изтича в пръстта, а също колко много му се искаше това да остане така.

— Да — изрече пресипнало той.

— И не ти трябва време да… премислиш?

„Сигурно имаш предвид цяла вечност в яма, пълна с трупове? Не.“

— Не — прошепна Калдер.

— Моля, извинявай, не те чух?

Калдер пое дълбоко дъх и потрепери.

— Не.