Герои

— Какво ти казах, а, Йору? — усмихна се Баяз. — Момчето има по-здрав стомах, отколкото предполагаше. — Той махна на Калдер през рамо, докато се отдалечаваше в тъмното. — Вярвам, че засега Северът е в добри ръце.

Прислужникът взе кошницата, свали лампата от куката и последва господаря си.

— Къде е десертът? — провикна се след тях Калдер.

Прислужникът се извърна и дари Калдер с последна лукава усмивка.

— Дау Черния го изяде.

Светлината пропълзя по стената на къщата и изчезна от другата страна, оставяйки Калдер сам в тъмното. Свлечен на разнебитения стол, със затворени очи, задъхан, налегнат от ужасно разочарование, но същевременно пърхащ от облекчение.

Просто заслуги

Скъпи мой, верен приятелю,

С огромно удоволствие мога да ти съобщя, че обстоятелствата се промениха и сега имам възможността да те поканя да се върнеш в Адуа, за да заемеш отново мястото си на командир на Дворцовата стража и полагащия ти се пост на мой телохранител.

Ужасно ми липсваше. По време на отсъствието ти писмата ти бяха извор на утеха и радост. За всяка грешка от твоя страна аз отдавна съм ти простил. За всяка грешка от моя страна най-искрено се надявам да намериш сили да направиш същото. Моля те, кажи ми, че си готов да се върнеш и да продължим както преди Сипани.

Твой суверен,Върховен крал на Англанд, Старикланд и Мидърланд, Покровител на Уестпорт и Дагоска, Негово Кралско Величество…

Горст не можа да продължи нататък. Затвори очи и сълзите щипеха клепачите му. Притисна писмото към гърдите си, както човек притиска любимия. Колко често горкият, презрян, отритнат в изгнание Бремър дан Горст беше сънувал този момент. Това просто поредният сън ли е? Прехапа език и сладкият вкус на кръв дойде като огромно облекчение. Отвори очи и сълзите бликнаха навън. Погледна отново писмото, думите, размазани от сълзите.

Скъпи мой, верен приятелю… полагащия ти се пост на мой телохранител… извор на утеха и радост… както преди Сипани. Както преди Сипани…

Намръщи се. Изтри сълзите с опакото на ръката си и погледна датата. Писмото беше изпратено преди шест дни. Преди битката при плитчините, преди тази на моста, преди Героите. Преди въобще да дойдем в тази долина.

Не знаеше да се смее ли, или да плаче, затова направи и двете — разтърси се в хлипове, примесени с кикот, изпръска писмото със слюнка.

Какво значение имаше защо? Получих си заслуженото.

Изхвърча навън от палатката и сякаш никога допреди не бе усещал слънцето по кожата си. Обзе го радост от самата животворяща топлина по лицето му, от милувките на вятъра. Огледа се смаян, с навлажнени очи. Калната земя, която се спускаше плавно към реката, това осеяно с боклуци сиво бунище, през което се бе дотътрил на влизане в палатката, сега беше прекрасна градина, изпълнена с цветове. С обнадеждени лица и жизнерадостна глъч. Със смях и птичи песни.

— Добре ли си?

От това, което видя през замъглените си от сълзи очи, лицето на Рюрген имаше тревожен вид.

— Имам писмо от краля — викна Горст, нехаещ колко изтънял бе гласът му.

— Какво пише? — попита Млад. — Лоши новини?

— Добри новини. — Горст сграбчи Млад през раменете и той изпъшка, когато го стисна в прегръдката си. — Най-добрите. — С другата ръка придърпа Рюрген, вдигна ги и двамата от земята и ги стиска ли, стиска в прегръдките си, като любящ баща синовете си. — Прибираме се у дома.

Крачеше с нетипична за него бодра походка. Беше свалил бронята и чувстваше такава лекота, че имаше чувството, че ако скочи, ще полети във ведрото синьо небе. Самият въздух сякаш беше станал по-сладък, когато напълни дробове с него, въпреки все още доловимата миризма на отходни ями. Всичките му наранявания, всичките болежки и горчиви разочарования се бяха стопили и наоколо всичко грееше.

Прероден съм.