Герои

— Това е отличен въпрос, говорещ за отлични познания на военната материя. Поради канцеларска грешка конете ни в момента са зачислени на Пети полк от дивизията на Митерик, който, бидейки пехотен полк, не е в състояние да се възползва от наличието им. Както ми бе обяснено, ще ни бъдат върнати най-много до ден-два, но това го слушам вече от доста време. Та за момента сме кавалерийски полк… без коне.

— Пехотинци? — подсказа Жълтен.

— Може да се каже, въпреки че все още… — Тъни почука с пръст главата си — мислим като кавалеристи. Като изключим конете, дефицитна стока в целия полк, има ли нещо, от което да се нуждаете?

Клидж вдигна ръка.

— Ами, господине, ефрейтор Тъни, аз такова… много бих искал нещо за ядене.

Тъни се усмихна широко.

— Това определено е нещо отгоре.

— Няма ли да ни дават храна? — попита ужасѐн Жълтен.

— Естествено, че ще ви дават, Жълтен, естествено. Негово Величество е подсигурил верните си войници с порцион. Проблемът е, че в него няма нищо, което човек всъщност би искал да яде. Та така, като ви писне да ядете неща, дето не стават за ядене, и ви се прииска истинска храна, идвате при мен и я получавате.

— На определена цена, предполагам — каза Жълтен с кисела физиономия.

— На разумна цена. Приемам съюзнически пари, северняшки пари, гуркулски. На практика всякакви пари. Но ако нямате никакви, склонен съм да приема алтернативни варианти за разплащане. Северняшките оръжия, събрани от бойното поле, например се търсят доста в момента. Също така може да се споразумеем за плащане под формата на услуги. Всеки има какво да предложи, така че винаги можем да стигнем до…

— Ефрейтор?

Гласът беше странен, висок и писклив почти като на жена. Но не жена видя Тъни, с огромно разочарование и по-малко изненада, когато се обърна. Беше едър мъж с черна, опръскана с кал униформа, полковнишки нашивки на ръкавите и стандартните две остриета на колана — неговите с доста сериозен вид. Беше подстриган почти до кожа, прошарен по бакенбардите и силно оплешивяващ по темето. Имаше гъсти вежди, широк нос и масивни, изпъкнали челюсти. Тъмните му очи гледаха втренчено Тъни. Дали заради дебелия като на вол врат, дали заради огромните кокалчета на юмруците му, или поради факта, че униформата му изглеждаше като опъната върху скала, дори и неподвижен, позата му говореше за нечовешка сила.

Когато това беше добра идея, Тъни бе изненадващо добър познавач на военния устав и сега той даде всичко от себе си.

— Господине! Ефрейтор Тъни, господине, знаменосец на Първи полк на Негово Величество!

— Щабът на генерал Яленхорм, ефрейтор?

Новодошлият стрелна с поглед новобранците, сякаш ги предизвикваше да се изсмеят на пискливия му глас.

Тъни знаеше кога да се смее и прецени, че сега определено не е моментът. Той посочи с пръст над пръснатите по полето боклук и палатки към единствената истинска постройка наоколо. От комина на къщата се виеше пушек и размазваше сиви петна по ясното синьо небе.

— Ще откриете генерала там, господине! В къщата, господине! Вероятно още в леглото, господине!

Полковникът кимна и тръгна натам с наведена глава. Нещо в походката му подсказваше, че каквото или който и да се изпречеха на пътя му, просто щяха да свършат прегазени.

— Кой беше това? — промърмори един от новобранците.

— Убеден съм, че това… — Тъни замълча за момент — беше Бремър дан Горст.

— Онзи, който се дуелира с краля в Турнира?

— Точно така. После, до онзи гаф в Сипани, негов личен телохранител. Говори се, че кралят все още се вслушвал в думата му.

„Лоша работа — помисли си Тъни, — такава значима фигура в лагера. Никога не стой близо до значими личности.“

— Какво търси тук, в Севера?

— Не мога да знам. Но чувам, че бил невероятен боец.

Тъни пое шумно въздух през стиснати зъби и на лицето му се изписа тревога.

— Това не е ли добре за военен? — попита Жълтен.

— Как не, мамка му! От мен да го знаеш, човек, оцелял в не едно меле, войната е достатъчно тежко премеждие и без хора, дошли да размятат оръжия.

В този момент Горст влезе в двора на къщата и измъкна нещо от вътрешния джоб на куртката си. Сгънат лист хартия. Заповед, по всичко личеше. Отвърна на отдадената чест от постовите пред вратата и влезе. Тъни потърка бунтуващия му се корем. Нещо не беше наред и не ставаше дума само за изпитото вино предишната вечер.

— Господине?

— Ефрейтор Тъни.

— Аз… аз…

Пелтечещият беше онзи, наречен Уорт, и видът му ясно говореше, че е загазил сериозно. Естествено, признаците бяха добре познати на Тъни. Пристъпяне от крак на крак, пребледняло лице, влажен поглед. Нямаше време за губене.