Герои

Чу нечии стъпки и видя брат си да се изкачва, превит одве, по стръмната пътека откъм къщата. Явно вече се беше върнал от селото и както изглеждаше, беше тичал през целия път. Брадвата на Бек се вдигна високо, стовари се върху дръвника и поредната южняшка глава се търкулна под него. Фестен стигна до края на пътеката и застана насреща му, облегнал треперещи ръце на кльощавите си колене, задъхан и със зачервени бузи.

— Какво си се разбързал така? — попита Бек и се наведе за ново дърво.

— Има… има… — Фестен се олюляваше на крака и се бореше за глътка въздух. — В селото дойдоха мъже! — успя да избълва накрая.

— Какви мъже?

— Войници! Войниците на Ричи!

— Какво?

Брадвата застина над главата на Бек.

— Ъхъ. И набират войска!

Бек остана за момент с вдигната над главата брадва, после я хвърли на купчината с нацепени дърва и тръгна към къщата. Беше настръхнал от вълнение и вървеше бързо. Толкова бързо, че Фестен трябваше да подтичва след него. Не спираше да пита: „Какво ще правиш?“, но така и не получи отговор.

Бек мина покрай кошарата с козите, после покрай петте дебели дървени пъна, целите накълцани и нащърбени от ежедневните му тренировки с меча. Влезе в тъмната, вмирисана на пушек къща. През зле скованите капаци на прозорците се процеждаха снопове светлина и падаха по голите дъски на пода и нахвърляните на места по тях, ощавени от годините, кожи. Дъските изскърцаха под краката му, докато коленичеше пред сандъка с вещите си. Вдигна капака и нетърпеливо изхвърли навън дрехите. Бръкна внимателно и го извади навън. Пръстите му го държаха леко, сякаш докосваха момиче. Единственото, за което го бе грижа.

Позлатата проблесна в сумрака. Той стисна дръжката и усети перфектното разпределение на тежестта. Изтегли един фут от стоманеното острие от ножницата. Звукът го накара да се усмихне. Това прекрасно стържене на метал, този нежен като песен звън го разтрепериха още повече. Колко често бе стоял усмихнат, надвесен над това острие, колко точене, лъскане, точене и пак лъскане бе прекарал в мечти за този ден. Прибра с рязко движение острието в ножницата, обърна се и… замръзна на място.

Майка му стоеше на прага — тъмен силует на фона на яркия отвор на вратата.

— Вземам меча на баща ми — отсече решително Бек и размаха дръжката към нея.

— Той бе убит с този меч.

— Сега е мой!

— Твой е.

— Не можеш да ме накараш да остана повече. — Бек натъпка още няколко от вещите си в раницата, която държеше винаги приготвена. — Каза: това лято!

— Казах го.

— Не можеш да ме спреш!

— Да ме виждаш да опитвам?

— На моята възраст Шубал Колелото беше прекарал цели седем години в походи с мъжете!

— Късметлия.

— Време е. Крайно време!

— Знам. — Тя го проследи с поглед, докато сваляше от стената лъка и привързаните към него стрели. — След месец-два нощите ще захладнеят. Вземи моето наметало.

Това го свари неподготвен.

— Аз… не, по-добре ти го задръж.

— Добро е, но ще ми е по-добре, като знам, че го носиш.

Бек не искаше да спори, притесни се, че няма да успее да запази самообладание. Голям смелчага, няма проблем да се изправи пред хиляди южняци, а се страхува от жената, която го е родила. Той грабна зеленото вълнено наметало от куката на стената, преметна го през рамо и се промуши покрай нея навън. Престори се, че не е кой знае какво, но добре знаеше, че това е най-скъпата ѝ вещ.

Фестен чакаше отвън. Беше видимо притеснен и объркан. Бек разроши рижата му коса.

— Сега ти си мъжът тук. Нацепи дървата, а аз ще ти донеса подарък, нещо хубаво, като се върна от войната.

— От войната нищо хубаво не се е върнало досега — обади се майка му от прага.

Не беше ядосана като преди. Просто натъжена. До този момент Бек дори не беше осъзнал колко много по-едър от нея беше станал. Главата ѝ едва стигаше до брадичката му.

— Ще видим — каза той и слезе по стъпалата, под обраслите с мъх стрехи на къщата. Не се сдържа и се обърна. — Ами аз тръгвам.

— Почакай, Бек. — Тя се наведе към него и го целуна по челото. Целувката ѝ беше едва доловима, лека като капка дъжд. Погали бузата му и се усмихна. — Сине мой.

Бек усети гърлото му да се стяга и сълзите да избиват. Стана му гузно за това, което ѝ каза, радваше се, че най-после постигна своето, ядосваше се за всичките месеци, в които не бе успял да го направи, натъжи се, че тръгва, достраша го, развълнува се, и всичкото това накуп. Лицето му обаче остана сковано в безизразна гримаса, нито едно от напиращите чувства не взе надмощие. Докосна едва опакото на ръката ѝ и побърза да се обърне, преди да се е разплакал като дете. Тръгна по пътеката. Тръгна на война.

Крачеше уверено, така си мислеше, че някога е направил баща му.

Набирането на войска не беше точно каквото бе очаквал.