Герои

— Тичай! — Той посочи с палец към една от полевите тоалетни. — И гледай къде сереш! — Момчето хукна приклекнало през калта като подплашен заек. Тъни се обърна към останалите и размаха поучително пръст. — Правило номер едно във войниклъка, далече по-важно от всякакви простотии като тактики, боравене с оръжия или четене на терена. Винаги гледай къде сереш. — Въпреки почтителното разстояние до тоалетната, до ушите им достигнаха отчетливо първо едно протяжно пъшкане, последвано от мощна пръдня. — Боецът Уорт току-що влезе в първата си схватка с истинския враг. Неумолим, безмилостен, течен противник. — Той стовари с всичка сила длан на рамото на стоящия до него новобранец. Оказа се Жълтен, чиито колене се огънаха заплашително под допълнителния товар. — Рано или късно, в това съмнение няма, всеки един от вас ще се впусне в своя собствена битка на живот и смърт с този враг. Но, кураж, момчета, кураж. И така, докато чакаме Уорт да изтласка врага или да падне победен в това славно сражение, има ли желаещи за една приятелска игра на карти? — В ръката на Тъни, сякаш от нищото, изникна тесте карти. Той го разтвори като ветрило пред ококорените очи — в случая на Клидж, око — на новобранците. Ефектът от появата му остана почти непокътнат от нестихващата музика от задника на кавалерист Уорт. — Ще играем приятелски, ей така, за едната чест. Като за начало. Нищо, което да не можете да си позволите да загубите, нали така? Нищо, което… опа.

Генерал Яленхорм излетя от къщата — разгърден, чорлав, крещеше с почервеняло от гняв лице. Той по принцип си крещеше, но този път поне, като никога, имаше причина. От къщата се появи Горст и застана зад него с увесени рамене.

— Опа — повтори Тъни.

Генералът тръгна нанякъде с тежка стъпка, спря, явно размисли, защото се врътна обратно, изрева нещо в празното пространство пред себе си и започна да се бори с копчетата на куртката си. На пътя му се изпречи един от прислужниците в щаба и той го плесна сърдито, изхвърляйки го настрана. В този момент, като ято вдигнати от храстите птици, от къщата изхвърчаха и се пръснаха наоколо щабните офицери. Хаосът, тръгнал като вълна от генерала, за нула време плъзна из целия лагер.

— Мамка му — промърмори Тъни и започна да навлича снаряжението си. — По-добре се стягайте за тръгване.

— Ама ние тъкмо дойдохме, ефрейтор — изропта Жълтен с наполовина свалена от гърба раница.

Тъни хвана висящия ремък и го вдигна отново на рамото на момчето, извърна го към генерала. В този момент Яленхорм се опитваше едновременно, и безуспешно, да закопчае куртката си и да размахва заплашително юмрук към застанал мирно пред него офицер.

— Пред себе си, кавалерист Жълтен, виждаш съвършената нагледна демонстрация на устройството и действието на всяка армия — принципа на командната верига. Или казано просто, кой на чия глава сере. Нашият многоуважаван командир, полковник Валимир, току-що бе насран от генерал Яленхорм. Той от своя страна ще се изсере на главите на офицерите под негово командване и не след дълго всичко ще се стече надолу. Най-много след минута-две очаквай появата на старши сержант Форест, чийто гол задник ще заеме позиция над главата ми. Досещате ли се какво означава това за вас, момчета? — Новобранците се замислиха за момент, после Клидж предпазливо вдигна ръка. — Въпросът беше реторичен, глупако. — Клидж бавно свали ръката. — Поздравления, току-що си заслужи привилегията да носиш раницата ми.

Клидж увеси нос.

— Ти. Ладерлугер.

— Ледерлинген, ефрейтор Тъни.

— Както и да е. След като така те влекат доброволните начинания, смятай се за доброволец да носиш другата ми раница. Жълтен?

— Господине? — Момчето видимо едва стоеше на крака под собственото си снаряжение и багаж. Тъни въздъхна дълбоко. — Ти ще носиш хамака.

Новобранци

Бек вдигна високо брадвата и я стовари с ръмжене. Двете половини на разцепеното дърво се търкулнаха настрани и той си представи, че бяха главата на някой съюзнически войник. Престори се, че кръв вместо трески пръсна по ръцете му. Че ромонът на потока е шумът от овациите на бойните му другари, а носените от вятъра сухи листа по тревата — девойки, хвърлили се в краката му. Представи си, че е легендарен герой, точно като баща си някога, спечелил име в битките, почетно място край огъня и в песните. Той е най-коравото копеле в целия проклет Север, това си представяше.

Хвърли двете цепеници на купчината и се наведе за ново дърво. Изтри чело с ръкав и отправи поглед към долината. Затананика си „Погребението на Рипнир“. Някъде там армията на Дау Черния се биеше със Съюза. Някъде там, зад хълмовете, се вършеха големи дела и се съчиняваха утрешните песни. Плю на шепите си, загрубели от дръжката на брадвата, косата, лопатата и ралото, дори от дъската за пране. Мразеше тази долина, мразеше и хората в нея. Мразеше фермата и работата на полето.

Беше създаден за битки, не за цепене на дърва.