Герои

Осъзна, че Рефт не го слушаше. Гледаше някъде над рамото му, също както и останалите. Бек се обърна да види какво и едва не падна от изненада при вида на ездача зад гърба си. Яздеше висок, добър кон и седеше на още по-добро седло. Металът по сбруята беше излъскан до блясък. Мъжът беше на около трийсет, с гладка, чиста кожа и остър поглед. Носеше фино наметало с обкантени краища и дебела кожена яка с дълъг животински косъм. Единственото, което спести на Бек срама от неговото уж хубаво и ново наметало, бе това, че в сравнение с него останалите носеха направо дрипи.

— Добър вечер.

Гласът на ездача беше тих и мелодичен, а говорът му — почти несеверняшки.

— Добър вечер — отвърна Рефт.

— Добър вечер — каза Бек.

Проклет да е, ако остави Рефт да се прави на водач на групата.

Ездачът им се усмихна, сякаш бяха стари познати.

— Момчета, дали не бихте ме упътили към огъня на Коул Ричи?

Рефт посочи с пръст към тъмните силуети, очертани на фона на здрачаващото се небе, насядали под огрените от светлината на огъня клони на едно дърво.

— Ей там, мисля, на възвишението, при онези дървета.

— Много съм ви задължен.

Мъжът кимна учтиво на всеки един, дори на Брейт и Колвинг, цъкна с език и подкара коня си през тълпата. Продължаваше да се усмихва самодоволно, сякаш беше казал някоя шега, която само той разбираше.

— Кое е това копеле? — сопна се той в момента, в който мъжът се отдалечи достатъчно, за да не го чуе.

— Не знам — прошепна Колвинг.

— Естествено, че не знаеш — изгледа го презрително Бек. — Не съм те и питал, нали?

— Съжалявам. — Той примижа, сякаш очакваше шамар през лицето. — Само казвам…

— Мисля, че това беше принц Калдер — каза Рефт.

— Какво? — намуси се още повече Бек. — Синът на Бетод? Е, вече не е никакъв принц, а?

— Да, ама май още се мисли за такъв.

— Женен е за дъщерята на Ричи, нали? — обади се с пискливия си глас Брейт. — Сигурно е дошъл да поздрави бащата на жена си.

— По-скоро да се пробва с лъжи да се намести на стола на баща си, ако може да се вярва на това, дето се говори за него — каза Рефт.

— Хм, май няма много шанс за успех с Дау Черния — изсумтя Бек.

— Най-вероятно ще му изреже кървавия кръст на корема, само да опита — каза Стодър и облиза пръсти.

Беше приключил с яденето.

— Аз мисля, че ще го обеси и изгори — каза Колвинг, — така прави Дау Черния с лъжците и страхливците.

— Ъхъ — кимна Брейт, сякаш едва ли не беше гледал как точно става. — Сам им слага факлата под краката, а после стои отстрани и ги гледа как танцуват на въжето.

— Аз лично няма много да се разтъжа за него. — Бек хвърли поглед към гърба на отдалечаващия се през тълпата Калдер, седнал на хубавото си седло, високо над главите на всички. Ако имаше нещо обратно на право острие, това беше той. — Няма много вид на боец копелето.

— Е, и? — Нахилената физиономия на Рефт се спусна към края на наметалото на Бек, откъдето се подаваше облият връх на ножницата на меча му. — Ти пък имаш вид на боец, но това не значи, че си такъв.

Бек побесня. Преметна единия край на майчиното наметало, за да е свободна ръката му, и стисна юмруци.

— Страхливец ли ме нарече, мамка му?

Стодър предпазливо се дръпна настрана. Колвинг заби поглед в земята. Брейт просто продължи да се хили глуповато.

Рефт сви рамене — нито склонен да отвърне на перченето, нито да отстъпи послушно.

— Не те познавам достатъчно, че да кажа какъв си — отвърна спокойно той. — Държал ли си щит в редицата, в битка бил ли си?

— В битка, не — изрепчи се Бек, с надеждата останалите да си помислят, че поне се е бил някъде.

В действителност, като изключим няколкото юмручни сбивания с хлапетата в селото, единствените битки, в които бе участвал, бяха срещу пъновете в двора.

— Ми тогава и ти самият не знаеш. Никой не може да каже какво ще направи човек, докато стои в редицата рамо до рамо с останалите и чака с меч в ръка връхлитането на врага. Може да не помръднеш от място и да се биеш като самия Скарлинг. Може да се обърнеш и да хукнеш презглава. А може би просто си чешеш езика. Голям боец си, ама само на думи.

— Ще ти покажа аз дали е само на думи, шибаняк такъв!

Бек пристъпи към него с вдигнат юмрук. Колвинг изскимтя и закри лице, сякаш него щяха да бият. Рефт отстъпи крачка назад и отметна наметало настрани. При вида на дългия нож на колана му и своята ръка над дръжката на бащиния меч, Бек изведнъж осъзна, че за нула време бе отишъл прекалено далече. Изведнъж осъзна, че това може да не завърши като сбиванията с момчетата в селото. Видя страха в очите на Рефт, но видя и непоколебимост. В този момент куражът му се стопи напълно и той спря с увиснал във въздуха юмрук — не знаеше нито как стигна дотук, нито какво да прави оттук нататък…