Герои

— Ей! — Потопа изскочи от тълпата и завлачи към тях болния си крак. — Стига! — Бек бавно отпусна юмрук. Ако трябваше да бъде честен — с огромно облекчение. — Хубаво е, че имате огън в сърцата, но с южняците на път за насам, ще има достатъчно битки, това ви го обещавам. Утре тръгваме рано, а човек върви по-добре без размазана мутра. — Потопа вдигна един изподран юмрук пред физиономиите на Бек и Рефт. — А ето това чака всеки, който не се държи прилично, ясен ли съм?

— Разбрано, главатар — каза Бек и изгледа кръвнишки Рефт, въпреки че сърцето му направо щеше да изскочи от страх.

— Да, естествено — каза Рефт и се загърна отново в наметалото си.

— Първото, което трябва да научи всеки войник, е кога да не се бие. А сега мърдайте, и двамата.

Бек осъзна, че хората отпред бяха отминали и между него и покритата с подгизнало чергило дървена маса имаше само отъпкана кал. Зад масата седеше мъж с посивяла брада и го гледаше начумерено. Едната му ръка я нямаше и ръкавът на палтото му беше подгънат нагоре и пришит към гърдите. В другата държеше писалка. Изглежда, записваха всички имена в една голяма книга. Нещата сега ставаха поновому, значи, с писане и тям подобни. Ако беше жив, баща му пет пари нямаше да дава за такива глупости, затова реши, че няма и той. Какъв смисъл да се биеш с южняците, ако ще приемаш обичаите им? Той тръгна начумерен към масата.

— Име?

— Моето ли?

— Чие друго, мислиш?

— Бек.

Едноръкият задраска нещо по хартията.

— От къде?

— От една ферма, малко по-нататък в долината.

— Години?

— Седемнайсет.

Онзи го изгледа намръщено.

— Пък и едър за годините си. Позакъснял си с няколко лета, момче. Къде беше досега?

— Помагах на майка ми във фермата. — Някой прихна сподавено зад гърба му и Бек извърна рязко глава, за да му хвърли един кръвнишки поглед. Жалката усмивка на Брейт се стопи и той заби поглед в опърпаните си ботуши. — Тя има да гледа две малки деца, затова останах да ѝ помагам. Това също е мъжка работа.

— Както и да е, сега си тук.

— Точно така.

— Името на баща ти?

— Шама Безсърдечни.

Посивялата глава на мъжа подскочи.

— Я не ме будалкай, момче!

— Не те будалкам, старче. Баща ми е Шама Безсърдечни. Това е мечът му.

Бек го измъкна със звън от ножницата и тежестта на острието вля нови сила и увереност в ръката му. Той опря върха му в масата и го изправи нагоре.

Едноръкият огледа лъщящата позлата на дръжката и лъснатата здрава стомана.

— А, на това му викам аз изненада. Да се надяваме, че си изкован от същото желязо като баща си.

— Такъв съм.

— Ще видим. Ето ти първата изкарана с войниклък пара, момче. — Той сложи в шепата му малка сребриста монета и хвана отново писалката. — Следващият.

И това беше, дотук с работата на полето. Сега беше един от хората на Коул Ричи, готов да се бие за Дау Черния във войната със Съюза. Той прибра меча и застана до другите. Едно момиче с рижа, сега потъмняла от ситния дъждец коса наливаше грог по чашите на новите войници и Бек обърна своята наведнъж. Хвърли я настрани и се загледа в Рефт, Колвинг и Стодър, които чакаха реда си да се запишат в голямата книга. И през цялото време си мислеше как хич не го е еня за това, което си мислеха тези глупаци. Той ще си спечели името. Ще им покаже кой е страхливец.

И кой герой.

Ричи

— Ха, и това ако не е мъжът на дъщеря ми! — викна Ричи и светлината на огъня проблесна по оределите му зъби. — По-смело, момче, какво пристъпяш така едва-едва?

— Кално е — отвърна Калдер.

— А ти открай време обичаш да са ти чисти ботушите.

— Стириянска кожа, пристигат само по поръчка, с кораб от Талинс.

Калдер вдигна крак на един висок камък, за да могат Ричи и именитите му войни добре да огледат ботуша.

— Да си караш ботуши с кораб — изсумтя натъжено Ричи, сякаш оплакваше загубата на всичко хубаво на този свят. — Мътните го взели. Как умно момиче като дъщеря ми се хвана с шивашки манекен като теб?

— Как от касапски дръвник като теб се пръкна такава красавица като жена ми?

Ричи се усмихна широко и възрастните войни около огъня го последваха, и хилядите бръчки по обветрените им лица се откроиха на бледата светлина на пламъците.

— И аз винаги съм се чудил. Не колкото теб де. Заради майка ѝ. — Няколко от по-възрастните момчета изсумтяха под носовете си и се отнесоха в мисли. — Пък и аз минавах за хубавец навремето, преди шамарите на живота да ми съсипят хубавото лице.

Момчетата му се изхилиха. Старчески шеги — ех, какъв бе животът навремето.

— Шамарите на живота — поклати глава един.

— Може ли да поговорим насаме? — попита Калдер.

— Всичко за сина ми. Момчета.

Именитите му войни се надигнаха, някои с видимо усилие, и се отдалечиха с пъшкане в мрака. Калдер си избра място, приседна край огъня и протегна длани към пламъците.

— Искаш ли да попушиш? — Ричи му подаде лулата, от която се виеше тънка струйка дим.

— Не, благодаря.

Трябваше му бистра глава, дори сред предполагаемите приятели. В последно време вървеше по доста тясна пътека и не можеше да си позволи да залитне и крачка встрани. Чакаше го много дълбока пропаст от двете ѝ страни и нищо меко на дъното.