Герои

— Не и мой. — Сега Калдер се наведе към него. — А междувременно не смятам да си седя кротко на брега. Ами ако Дау се опита да ме убие или ако ми възложи задача, с която да съм обречен на провал, или ако ме сложи на място, където със сигурност ще бъда убит? Ще имам ли приятел до себе си?

— Ти си мъж на дъщеря ми, за добро или лошо. Уговорихме женитбата с баща ти, когато двамата със Сеф бяхте още бебета. Бях горд да те приема за син, когато светът беше в краката ти. Що за мъж ще съм, ако ти обърна гръб сега, когато е натиснал раменете ти? Не. Ти си от семейството. — Той се усмихна и стовари тежко длан на рамото на Калдер. — Аз правя нещата постарому.

— Право острие, а?

— Точно така.

— Значи, ще извадиш меч за мен?

— Как не. — Той стисна рамото му и дръпна бързо ръка. — Казвам само, че няма да извадя меч срещу теб. Ако ще горя, да горя, но няма сам да си слагам факлата под краката. — За Калдер това не беше изненада, друго не беше очаквал, но нямаше как да отрече разочарованието си. Независимо колко много от тях ти поднася животът, всяко следващо пак боли. — Къде тръгна, момче?

— Мисля да отида при Скейл. Ще му помагам с каквото е останало от хората на баща ми.

— Добра идея. Як като бик е брат ти и смел като него, но… е, май и с мозък колкото него.

— Може би.

— Дау разпрати вест. Събира всички. Утре сутрин тръгваме към Осранг. Към Героите.

— Значи, там ще настигна Скейл.

— Братска среща те чака, а? — Ричи размаха един крив показалец след него. — И да си пазиш гърба, Калдер.

— Можеш да се обзаложиш — промърмори под носа си той.

— Ей, Калдер?

Защо всеки имаше по нещо да добави на тръгване и защо никога нищо добро?

— Ъхъ?

— Да си изпросиш смъртта, е едно, но дъщеря ми остана като залог. Доброволно. Не искам да правиш нищо, от което тя да пострада, тя и детето ѝ. Това няма да оставя просто така. Казах го на Дау Черния, казвам го и на теб. Това няма да оставя така.

— Мислиш ли, че ще го допусна? — Калдер се извърна рязко, с толкова гняв в душата, колкото сам не бе очаквал от себе си. — Не съм чак такова копеле, каквото ме изкарват.

— Знам, че не си. — Ричи го изгледа остро изпод рунтави вежди. — Не чак такова.

Калдер си тръгна от огъня на Ричи, притиснат от тревоги — тежаха като две ризници на раменете му. Когато всичко, което получаваш от бащата на жена си, е обещанието да не помага да те убият, не се иска много ум да се досетиш, че си затънал до ушите в лайна.

Отнякъде се чуваше музика — стари, фалшиво изпети песни за отдавна умрели мъже и мъжете, които са убили, преди да умрат. Носеше се пиянски смях, а насядалите край огньовете вдигаха наздравици без повод. От тъмното се чу звънтене на чук и Калдер зърна фигурата на ковач, осветена за миг от жарта в пещта. Щяха да работят цяла нощ, за да въоръжат новите попълнения на Ричи. Мечове, секири, върхове на стрели. Всичко нужно за сеене на смърт и разруха. Писъкът на точиларското колело го накара да замижи и изкриви лице. Нещо в този звук открай време го изправяше на нокти. Така и не разбра какво толкова намираха хората в оръжията. Като се замислеше, май военният лагер не беше най-подходящото място за него. Спря и се вторачи в тъмнината. Тук някъде беше вързал коня си…

Зад гърба му нещо шляпна тихо в калта и Калдер погледна през рамо. Видя два тъмни силуета — чорлави, опърпани, зърна бегло набола брада. В мига, в който ги видя, вече знаеше, че нещо не е наред. И миг по-късно тичаше с всички сили.

— Мамка му!

— Дръж го!

Калдер тичаше без посока, с изпразнена от всякакви мисли глава. За момент, незнайно защо, изпита облекчение от това. В следващия, когато първоначалният шок отшумя и той осъзна, че след малко ще бъде мъртъв… е, вече не изпитваше облекчение.

— Помощ! — изкрещя. — Помощ!

Трима мъже около малък огън извърнаха глави, отчасти ядосани, че им прекъсваше разговора с виковете си, но предимно от любопитство. Нито един дори не посегна към оръжието. Беше им все тая. Всъщност на хората като цяло им е все тая. Тримата не знаеха кой е той, но дори и да знаеха, Калдер не разчиташе на много — знаеше, че целият Север го мрази. Но да кажем, че бе обичан от всички, пак нищо — хората като цяло не дават пет пари за другия.

Подмина ги. Дъхът му запари в гърлото. Спусна се по склона на долчинка, изкачи отсрещния, профуча с трясък през някакъв храсталак. Страхът така го беше стиснал за гушата, че му беше все едно колко трънаци деряха стириянските му ботуши. В тъмното пред него изникна човешка фигура и той зърна едно бледо, стреснато лице.

— Помощ! — изписка пронизително. — Помощ!

— К'во бе?

Онзи клекна отново и продължи да сере.

Калдер профуча с тежки стъпки покрай него. Вече беше далече от огньовете на лагера. Хвърли поглед през рамо и видя единствено подскачащия хоризонт на тъмната земя. Но знаеше, че двамата още бяха зад него, чуваше ги. Прекалено близо зад него. Зърна проблясък на вода в подножието на един склон и в същия момент един от върховете на прекрасните му ботуши закачи нещо и той полетя във въздуха.