Герои

Останалите южняци бяха обкръжени и падаха един по един, или се пръскаха по полето като ято скорци, точно както беше казал Златния. Безсънния клекна, стисна боздугана под мишница и се зае да сваля от пръста на мъртвия южняк един доста хубав на вид пръстен. Няколко от момчетата също си прибираха заслуженото. Е, един с окървавено лице виеше, но битка е, какво да се прави? Ако всички накрая се усмихват до уши, какъв смисъл от нея? По-нататък на юг конницата довършваше започнатото, като изтикваше бягащите южняци към реката.

— Тръгвайте към хълма! — ревеше с пълно гърло Скабана, това самодоволно копеле, и сочеше с острието на секирата си в правилната посока. — Към хълма, шибаняци такива!

— Ти тръгвай към хълма — изръмжа сърдито Безсънния. Краката го боляха от тичането. Беше прегракнал от викане. — Ха!

Най-после успя да измъкне пръстена. Вдигна го пред очите си и го огледа на светлината. Просто лъскав камък с някакво лице на него, но май можеше да му вземе няколко сребърни монети. Мушна го в кожения си елек. Взе меча на южняка, претегли го в ръка и го мушна в колана си, въпреки че беше лек, тънък като шиш и с разтропана дръжка.

— Ставай! — Скабана вдигна за дрехата един от плячкосващите и с як шут в задника го насочи по посока на хълма. — Ставай, мамка му!

— Добре, добре! — каза Безсънния и последва тичешком останалите към Героите.

Беше го яд, че не можа да прерови както трябва джобовете на южняка или поне да му вземе ботушите. Сега всичко щеше да замине в ръцете на мародерите и жените, които тършуваха из бойното поле след края на всяка битка. Жалки просяци, страхливци, дето не им стиска да се бият, но обират полагащото се на онези, които вършат истинската работа. Срамота, но с тях никой не можеше да се оправи. Просто още една от досадните особености на живота, като мухите и лошото време.

На Героите имаше войници на Съюза, виждаше отблясъци на метал покрай каменната стена и щръкнали над нея копия. Държеше щита вдигнат и надничаше предпазливо над ръба. Не искаше да го уцели някоя от онези малки гадни стрелички, дето имаха южняците. Пронижат ли те с такава — няма вадене.

— Гледай само какво става — изръмжа Скабана.

Стигнаха леко възвишение, от което се виждаше гората от север на тях. Всичко между нея и хълма беше пълно с войска — хората на Дау Черния и тези на Десетократния и Желязната глава. А след тях прииждаха селяните от леката пехота. Хиляди се стичаха към Героите. Безсънния никога не беше виждал толкова много бойци на едно място, дори навремето, когато се биеше в армията на Бетод. При Кумнур не бяха толкова много, нито при Дънбрек, нито във Височините. Замисли се дали не си заслужава да ги остави да завземат сами Героите, а той да изостане след тях, уж с изкълчен глезен или нещо подобно. Но с един евтин пръстен и един малък меч не се събират прилични зестри за дъщери, нали така?

Групата им прескочи една осеяна с кални локви канавка, излезе от изпотъпканата нива и продължи нагоре по обраслия с трева склон.

— Право нагоре, копелдаци! — изкрещя Скабана и размаха секира.

На Безсънния му беше дошло до гуша вече от простотиите на този глупак — ако не беше приятел с един от синовете на Златния, друг път щеше да е главатар.

— Сам си катери проклетия хълм, ти…

Чу едно глухо „туп“ и видя щръкналата от кожения му елек стрела. Спря и за момент просто стоя и я гледа безмълвно, после пое дълбоко дъх и изкрещя.

— Мамка му!

Безсънния потрепери и изскимтя, опита да си поеме дъх, но болката го прониза като с ръжен под мишницата. Изкашля кръв по предницата на елека и се свлече на колене.

Скабана спря, зяпна го и вдигна щита си над двама им.

— Безсънен, мамка му, какво става?

— Пронизан… съм… мамка му — изхриптя през мехурите кръв на устата си Безсънния и изплю още кръв по гърдите си.

Вече не можеше да стои на колене, болеше ужасно. Свлече се на една страна. Гаден начин да се върнеш при пръстта, помисли си, но те май всичките са такива. Покрай главата му изтрополиха ботушите на тичащите нагоре мъже и опръскаха лицето му с кал.

Скабана коленичи до него и започна да разкопчава кожения му елек.

— Чакай да погледна.

Безсънния нямаше сили да помръдне. Погледът му започна да се премрежва.

— Мътните… го взели, колко… боли.

— Обзалагам се. Къде си го скрил тоя пръстен?

Гоунт свали арбалета и проследи с поглед покосените от залпа северняци на склона. От тази височина стрелите на тежките арбалети с лекота разцепваха щитовете им и пробиваха леките им ризници. Един хвърли оръжия, сграбчи стрелата в корема си и се запрепъва настрани през нивата, оставяйки ясна следа от отъпкани посеви зад себе си. Гоунт не знаеше дали неговата стрела беше попаднала в целта, но това нямаше кой знае какво значение. Количеството изстреляни стрели беше от значение сега, не точността. Запъваш тетивата, зареждаш, прицелваш се, стреляш, запъваш, зареждаш…

— Точно така, момчета! — извика той на хората около себе си. — Стреляй! Стреляй!

— О, небеса — чу Роуз да прошепва с треперещ глас до него.