Герои

Ласмарк извади сабята си. Беше най-обикновена, евтина, всъщност направо антика и с разтракана дръжка. Беше платил за нея по-малко отколкото за парадната си шапка. Глупаво решение, помисли си. Но сабята си е сабя, стои еднакво в ножницата, а майор Попол изрично бе наблегнал на това, колко държи на представителния вид на офицерите си по време на парад. Жалко, че в момента не бяха на парад. Хвърли поглед през рамо и осъзна, че хапеше до кръв устната си. Северняците приближаваха бързо.

— Стрелци, пригответе арбалетите, копиеносци…

Думите застинаха в гърлото му. Иззад селцето, вляво от позицията им, се появи конница. Ужасно голяма конница, която препускаше сред облак прах и буци кал, право по фланга им. Чу стреснатите възгласи на хората си, долови някак как настроението в цялата рота се обръща от тревожна решимост към пълен ужас и паника.

— Дръж строя! — провикна се той, но гласът му потрепери издайнически.

Когато се обърна, повечето от войниците му вече бягаха. Не че имаше накъде да се бяга. Видя строевете на останалите роти да се разпадат и войниците им да се пръскат във всевъзможни посоки. С периферното си зрение зърна майор Попол, който явно вече не държеше толкова на представителността, защото подскачаше превит над препускащия с всички сили кон към реката. Ако на капитаните също се полагаха коне, Ласмарк сигурно сега щеше да е до него. Но на капитаните не се полагаха коне. Не и в Ростодския полк. Ех, трябваше да се запише в полк, където капитаните имаха коне, не че щеше да може да си го позволи де. Беше принуден да купи капитанското си звание с пари назаем, взети с такава висока лихва, че сега не му оставаха пари за нищо…

Северняците вече бяха ужасяващо близо, прескачаха най-близкия синор. Вече различаваше отделни лица в редицата им — свирепо озъбени, крещящи, широко усмихнати. Същински животни, само че с вдигнати над главите оръжия, докато препускаха през ечемика. Ласмарк неволно отстъпи крачка-две назад. Забеляза до себе си сержант Лок, който скърцаше със зъби и мускулите по челюстите му играеха.

— Мамка му, господине — каза той.

Ласмарк се приготви за сблъсъка и преглътна тежко, друго не му оставаше. А войниците му продължиха да хвърлят един по един оръжия и да хукват презглава — към реката, към хълма, който вече беше далече, толкова далече. Накрая и бездруго нескопосаният ред на ротата му и този на съседната се стопиха до няколко групички от най-коравите или най-стъписаните войници. Сега вече виждаше колко бяха северняците — стотици, много стотици. Хвърлено копие прониза един от войниците зад него и той едва се сдържа да не се разпищи. Обърна се и го видя. Стелт. Хлебарят на ротата.

Извърна отново глава и изгледа, зяпнал, прииждащата вълна от северняци. Естествено, човек чува за подобни неща, но все си казва, че на него няма да му се случат. Човек винаги се мисли за по-специален от другите. Не беше направил нищо от онова, което се беше зарекъл да направи, преди да навърши трийсет. Прииска му се да хвърли сабята и просто да седне на земята. Забеляза пръстена на ръката си. Лицето на Емлин беше гравирано върху камъка. Както изглежда, май нямаше да се върне при нея. И тя сигурно щеше да се омъжи за онзи неин братовчед. Да се жениш за братовчед си, жалка работа.

Сержант Лок се втурна напред — безсмислена проява на храброст. Той замахна със сабята и откърти парче от ръба на един северняшки щит. На него беше нарисуван мост. Замахна отново, но друг северняк притича отстрани и го посече със секира. Сержантът полетя на една страна, веднага след което, посечен от меч през лицето, на другата. Завъртя се с разперени ръце като танцьор и миг по-късно бе прегазен в ечемика от връхлитащата тълпа.

Ласмарк се втурна към щита с моста, незнайно защо, почти без да обърне внимание на лицето зад него. Може би му се искаше там въобще да нямаше лице. Ако беше видял това, треньорът му по фехтовка сигурно щеше да позеленее от ярост. Преди дори да успее да замахне като хората, върхът на копие го посрещна в нагръдника и го запрати обратно назад. Острието се отплесна от бронята му и когато премина покрай него, той замахна със сабята към човека на другия край — грозник с крив, явно здраво чупен нос. Острието разцепи главата на грозника и мозъкът му се разпиля от отворения череп. Оказа се изненадващо лесно. Сабята е тежко и остро нещо, помисли си, явно дори евтината.

Чу рязък звън и светът изведнъж се преобърна пред очите му. Когато отвори очи, в едното виждаше само чернилка, а в другото отъпкана пръст и ечемични стебла. Главата му кънтеше, сякаш завряна в огромна камбана, където изпълняваше ролята на клепало. Опита да се надигне, но светът се въртеше ли, въртеше. Нищо от онова, което се бе зарекъл да направи, преди да навърши трийсет. А, освен това да постъпи в армията.

Южнякът се опита да се надигне, но Безсънния го фрасна с боздугана по темето и вдлъбна шлема му. Единият му крак пририта за момент, после той остана да лежи неподвижно на земята.

— Прекрасно.