Герои

Видя го да сочи с треперещ показалец към гората, откъдето северняците продължаваха да се изсипват навън. Полето вече гъмжеше от тях, прииждаха от юг като гигантска черна вълна. Но сержант Гоунт не се плашеше от тълпа първобитни диваци. От малкия хълм при Бишак беше гледал прииждането на подобни безбройни орди гуркули, но в продължение на цял час не спря и за секунда да зарежда и стреля с арбалета, а накрая ги гледа как бягат. Освен онези, които бяха останали в подножието, цели камари от тела, набучени като игленици. Той стисна рамото на Роуз и го обърна към стената.

— Не мисли за това сега. Мисли само за следващата стрела, това е важно в момента.

— Разбрано, сержант.

Роуз се наведе и започна да запъва тетивата на арбалета си. Беше пребледнял, но в очите му се четеше решимост.

— Запъвай, здраво запъвай! — извика той на хората си и започна да върти ръчката на собствения си арбалет. Беше добре смазан и работеше безупречно гладко. Нито много бързо, нито прекалено бавно, точно както трябва. Посегна за стрела и изгледа намръщен колчана. Бяха му останали не повече от десет. — Какво стана с тези амуниции? — изрева през рамо, после се обърна отново към хората си: — Подбирай внимателно целите, без бързане!

Изправи се, подпря удобно приклада в рамото си и свали бавно арбалета.

Гледката, която го посрещна, можеше да стъписа дори човек с неговия опит. Предните редици на северняците бяха прекосили полето и тръгваха нагоре по склона. Наклонът ги забавяше, но те не даваха признаци, че ще спрат или ще се откажат. Бойният им вик беше тревожно по-силен отпреди. Приглушеният вой, който се чуваше зад стената, докато презареждаше, се беше променил в пронизителен писък.

Той стисна здраво зъби и се прицели. Натисна спусъка, усети подритването и чу бръмченето на тетивата. Този път видя къде отиде стрелата. Мина през един щит и събори човека зад него по гръб на земята. Отляво на него се разнесе тракане и една дузина стрели полетяха надолу. Паднаха неколцина северняци. Един със стрела в лицето се претърколи заднешком, а секирата му се преметна няколко пъти във въздуха, преди да падне на земята.

— Точно така, момчета, не спирайте! Зареждаш и…

Нещо изтрака силно до него. През врата му премина пронизваща болка и коленете му омекнаха.

Беше злополука. Проклетият спусък от седмица и повече се беше разхлабил и Роуз се страхуваше, че арбалетът му може неволно да се задейства. Колко само си беше играл и човъркал да оправи проклетия разтропан спусък, но пусто, хич не го биваше с машинариите. Нямаше представа как го бяха направили арбалетчик. Да му бяха дали копие, щеше да е по-добре за всички. И най-вече за сержант Гоунт, в това сега съмнение нямаше. Тъкмо вдигаше проклетото нещо, когато върхът на единия метален рог одра ръката му. Нямаше време дори да изругае, когато видя стрелата да стърчи от шията на сержанта.

Двамата се вторачиха един в друг за секунда, после очите на Гоунт се кръстосаха, той пусна арбалета си на земята и посегна към врата си. Треперещите му пръсти бяха окървавени, когато ги вдигна пред лицето си.

— Грхр — изхърка той. — Бвъдър.

Клепачите му потрепериха и той се строполи от раз на земята. Главата му се блъсна в каменната стена и шлемът му застана накриво през лицето.

— Гоунт? Сержант Гоунт?

Роуз плесна силно бузата му, сякаш да го събуди от дрямка, но само размаза кръв по лицето му. Кървеше обилно. Отвсякъде, от носа, от мъничката цепка в шията му, направена от стрелата. Кръвта се точеше гъста и лепкава като олио, почти черна на фона на бледото му лице.

— Мъртъв е! — Роуз усети някой да го дърпа обратно към стената, после да тика в ръцете му празния арбалет. — Стреляй, мамка му! Не спирай да стреляш!

Беше един млад офицер, от новите, дори не помнеше името му. Всъщност в момента и за своето не се сещаше.

— Какво?

— Стреляй!

Роуз започна да върти ръчката и да запъва тетивата. Огледа се, около него останалите правеха същото. Потяха се, пъшкаха от усилие, ругаеха, после ставаха и стреляха над стената. Странният вой на северняците не успяваше да заглуши писъците на ранените, чуваше ги. Извади стрела от колчана и изруга, когато треперещите му, порозовели от кръвта на Гоунт пръсти едва я наместиха в улея на арбалета.

Роуз плачеше. Сълзите течаха по лицето му. Ръцете му бяха сковани от студ, въпреки че не беше студено. Зъбите му тракаха. Войникът до него хвърли арбалета си и хукна назад към билото на хълма. Имаше и други като него, бягаха и не обръщаха никакво внимание на отчаяните крясъци на офицерите.

Заваляха стрели. Една се отплесна от шлема на човека до него. Други се забиха в тревата зад гърба му, напълно безшумно, сякаш не падаха от горе, а изникваха от тревата. Още един от редицата се обърна да побегне, но преди да беше направил и крачка, един от офицерите го посече със сабята си.

— В името на краля! — изпищя той, с облещени от ужас очи. — В името на краля!