Герои

Изведнъж се озова паднал на една страна в калта, с неописуема болка в гърба. Усещаше такъв натиск в гърдите, сякаш имаше цяла канара върху себе си. Успя да извърти очи и да погледне надолу. Нещо проблясваше там, насред калта по униформата му. Нещо блестеше на гърдите му. Като медал. Но той не заслужаваше медал за бягството си.

— Ама че глупост — изхриптя Уетърлант и думите имаха вкус на кръв в устата му.

За най-голяма изненада, впоследствие и ужас, осъзна, че вече не можеше да диша. Толкова бързо стана всичко, толкова бързо.

Сът Крехкия захвърли потрошената дръжка на копието. Останалата част беше останала да стърчи от гърба на бягащия глупак. Трябваше да му го признае, добре тичаше за годините си, но естествено, не можеше да се мери с коня на Сът. Той изтегли меча си, премести юздите в ръката, с която държеше щита си, и пришпори коня. Златния беше обещал сто златни монети на онзи именит войн, който пръв минеше реката, и Сът Крехкия искаше тези пари. Златния дори им ги показа, в една желязна кутия. Даде им да ги пипнат. Очите на всички останаха в златото. Странни монети бяха, от едната им страна беше щампована главата на някой си. Идвали отдалече, каза някой, от пустинята. Сът не знаеше откъде Златния се беше сдобил с тях, но така или иначе, му беше все едно.

Златото си е злато.

А спечелването на това се оказа прекалено лесно. Онези от Съюза бягаха — бяха смазани от изтощение, спъваха се и падаха, ревяха с глас. А Сът само трябваше да се навежда леко от седлото и да ги посича, отляво, отдясно, фрас, фрас, фрас. Точно за дни като този Сът се беше хванал с този занаят, не за отегчителното влачене насам-натам из гората като съгледвач, нито за безкрайното оттегляне и търсене на най-удобния момент за нападение, при положение че такъв нямаше. И въпреки това не се присъедини към мрънкащите, не, не и той. Той знаеше, че един ден Дау Черния щеше да им даде онзи червен ден, който всички искаха, и ето че най-после го дочакаха.

Единственият проблем беше, че сеченето на южняци го забавяше. Погледна намръщено наляво и разбра, че вече не беше начело на групата. Пернатия беше взел преднина, препускаше, приведен ниско над седлото, и пет пари не даваше, че пропуска южняци покрай себе си. Очевидно бе, че целта му бяха плитчините, а не да си свърши работата.

Проклет да е Сът Крехкия, ако остави лъжец като Хенгул Пернатия да му отмъкне стоте жълтици под носа. И той заби пети в хълбоците на коня, приведе се към седлото, натисна език в широката дупка, оставена от изпопадали зъби, и с шибано от вятъра и конската грива лице се понесе с всичка сила напред. Конят му влетя стремително в плитчините, сред пръски вода и газещи до кръста южняци. Не откъсваше поглед от гърба на Пернатия, който тъкмо излизаше на отсрещния бряг, подкарваше в тръс коня си през чакъла и…

Излетя от седлото. Бойният му вик секна и от главата му пръсна кръв.

Крехкия не знаеше да се радва ли, или не на гледката на търкалящото се обратно към водата тяло на Пернатия. От добрата страна, сега със сигурност беше начело на групата на Златния. От лошата, един странен на вид южняк препускаше право срещу него. Беше целият в броня, държеше с една ръка юздите и един дълъг кинжал, а в другата — почервенял от кръвта на Пернатия тънък меч. Носеше най-обикновен, кръгъл шлем с отвор за очите, а устата му отдолу беше изкривена в озъбена усмивка. И яздеше сам срещу конницата на Златния, докато останалите бягаха от нея?

При все всичката му алчност и жажда за кръв, Крехкия бе обзет от остър прилив на несигурност. Може би именно той го накара в последния момент да отклони коня си вдясно и да вдигне щит между себе си и проклетото бронирано от глава до пети копеле. И добре, че го направи, защото секунда по-късно тънкият меч на онзи изтряска върху щита му и насмалко не го изтръгна от ръката му. Кинжалът се стрелна да го промуши в гърдите, преди още трясъкът да беше заглъхнал. И щеше да успее, ако за щур късмет острието на Крехкия не се беше озовало точно на пътя му.

Мътните го взели, тоя беше изключително бърз. Сът не можеше да повярва колко, предвид тежката броня, която носеше. Тънкият меч и кинжалът отново изникнаха изневиделица. Сът успя да избие кинжала, но едва се задържа на седлото, докато го правеше. Изнесе рамо назад и замахна с всичка сила.

— Мри, копеле такова — изкрещя с пълно гърло той. — Шибан… ъ?

Дясната му ръка я нямаше. Зяпна неразбиращо стърчащата кост на ръката си и шуртящата като фонтан кръв. Как стана това? Зърна с периферното си зрение нещо да проблясва и почувства мощен удар в гърдите. Надигналият се в гърлото му рев секна.

Крехкия излетя от седлото и пльосна в студената вода. Последното, което видя, бяха бълбукащите балончета въздух покрай лицето си.