Герои

Уетърлант хукна презглава. Не вложи никаква мисъл в действието си. Мозъкът му сякаш беше напълно изключил, угаснал като задушен пламък на свещ. Не помнеше през последните трийсет, че и повече години да е бягал така. Не предполагаше, че е възможно за човек на неговата възраст. Профуча между два от Героите и препусна през високата трева надолу по склона. Почти не забеляза останалите тичащи покрай него, не чу виковете и запъхтяното им дишане. Не забеляза и стрелите, които прелитаха покрай главата му. Раменете му бяха настръхнали в очакване на края, под формата на нещо остро между плешките.

Отмина Децата, а след тях една колона смаяни войници, които явно бяха тръгнали нагоре към Героите, но сега вече бягаха обратно. Стъпи накриво в една дупка и коляното му поддаде. Прехапа си езика и полетя през глава напред. Удари тежко земята и започна да се премята бясно надолу по склона. Когато най-накрая спря с внезапен удар в нещо, отгоре му падаше сянка и се сипеха листа, изсъхнали вейки и пръст.

Претърколи се сковано на една страна и изпъшка. Дясната му ръка беше ожулена и зачервена, а сабята му я нямаше. Явно я беше изпуснал при падането. Беше подарък от баща му, получи я в деня на назначението си в Кралската гвардия. Толкова горд беше тогава баща му. Замисли се дали, ако го видеше сега, все още щеше да се гордее с него. Наоколо имаше дървета. Овощна градина? Беше изоставил полка си. Или те бяха изоставили него? Правилата и нормите на офицерската етика, тази непоклатима основа, върху която се градеше животът му допреди секунди, се бяха изпарили. Толкова бързо стана всичко.

Обичният му Шести полк, смисълът на живота му, изграден с години лъскане на оръжия и брони, безброй учения и желязна дисциплина, бе разбит на парчета само за секунди. Ако имаше оцелели, това щяха да са онези, които бяха побягнали първи. Най-зелените попълнения и най-върлите страхливци. А сега и той беше един от тях. Инстинктивно се обърна да поиска мнението на майор Калфър. Отвори уста дори, но тогава си спомни, че човекът току-що беше накълцан на парчета от някакъв побъркан северняк с метално око.

Чу гласове и шумолене — някой тичаше през дърветата. Сгуши се зад най-близкото дърво и надзърна като уплашено дете иззад дънера. Войници от Съюза. Направо потрепери от облекчение. Изправи се и излезе, залитайки иззад дървото.

— Хей, вие там! — размаха ръка към войниците.

Те се извърнаха рязко, но не за да му отдадат чест. Всъщност изгледаха го така, сякаш виждаха призрак. Стори му се, че познава лицата им, но нещо в тях не беше като преди. От най-дисциплинираните войници се бяха превърнали в разтреперани, омърляни до ушите с кал животни. Допреди миг Уетърлант не беше и предполагал, че някога ще се страхува от собствените си войници — винаги бе приемал подчинението им за една от даденостите на живота — но сега нямаше връщане назад, трябваше да продължи в същия дух.

— Мъже от Шести! — извика той с пресипнал, изтънял от изтощение глас. — Трябва да дадем отпор тук! Трябва…

— Отпор ли? — изписка един от тях и го удари със сабята си по ръката, малко под рамото.

Не замахна с всичка сила, но достатъчно здраво, че да го накара да залитне настрани. Уетърлант дори не извика от болка, а по-скоро от изненада, после се сви боязливо, когато войникът посегна да го удари отново. В този момент един от другите извика от уплаха и хукнаха да бягат. Миг по-късно всичките тичаха между дърветата. Уетърлант се обърна през рамо и видя едрите сенки, които се движеха през овощната градина. Чу викове. Нечий боботещ глас и северняшки думи.

Страхът го сграбчи отново и той се запрепъва, хлипайки, през хлъзгавата от изпопадали съчки, сухи листа и гниещи ябълки трева. Спря на края на градината и притисна един мръсен ръкав в устата си, за да заглуши хлипането. Другата му ръка висеше безпомощно и по пръстите ѝ се стичаше кръв. От гледката на разкъсания ръкав на униформата му призля. Само платът или и плътта отдолу беше така разпрана?

Не можеше да остане тук. Нямаше да успее да стигне реката, но не можеше да остане тук. Сега. Той побягна през полето към плитчините на реката. Навсякъде около него тичаха хора, повечето без оръжия. С обезумели лица и облещени очи. Тогава видя причината за ужаса им. Ездачи. Бяха се разпръснали в дъга по полето, която бавно стесняваха към плитчините. Притискаха бягащите на юг, а настигнатите посичаха в движение или просто прегазваха с конете си. Цялата долина кънтеше от писъците им. Уетърлант продължи да тича. Тича, препъва се и пак тича. Успя да хвърли поглед през рамо. Право към него препускаше конник. Беше достатъчно близо, за да види озъбената му усмивка насред гъста чорлава брада.

Напрегна всички сили, но вече беше така изморен. Дробовете му горяха, сърцето препускаше като лудо, дъхът му свистеше, а всичко пред очите му подскачаше нагоре-надолу при всяка крачка. Блестящата вода на плитчините приближаваше, но грохотът на копитата отзад също…