Гонитбата на Шута

Душенето на мъж с голяма брада и висока яка е трудно. Проврях пръсти през брадата и ги плъзнах под яката му. Топлият му гръклян беше мой и пръстите ми се впиха в него. Правенето на това, докато мъжът беше върху мен и ме млатеше, а кръвта вече течеше в очите ми, означава, че ми отне много повече време да го убия, отколкото държа да помня. Когато престана да ме удря и се вкопчи в китките ми, забих главата си и захапах ръката му колкото можех по-силно. Той изрева, а след това изкрещя от болка и гняв. Убийците не извличат гордост от честен бой. Гордеем се от спечелването му. Когато изплюх парчето пръст, си казах, че Нощни очи щеше да е горд. Бях задържал хватката си и усетих как плътта на гърлото му почти излиза между пръстите ми.

— ПЧЕЛИЧКА! — изпъшках и стиснах още по-силно. Душенето на човек, докато той те удря, изисква съсредоточаване. Знаех, че докато го държа за гърлото и продължавам да стискам, ограничавам времето му да ми причини всички болезнени неща, каквито можеше да измисли, докато аз неумолимо прекъсвам дъха му. Дръпнах го колкото може по-плътно до себе си, за да не може да се извие, като задържах счупените му зъби по-далече от лицето си. Той се опита да ме докопа за гърлото, но аз свих брадичка до гърдите си. Отдавна не ми се беше налагало да се бия така, но някои неща човек не забравя. Ударите му започнаха да губят сила. Той стисна китките ми. „Дръж здраво“, напомних си. Трябваше само да продължавам да стискам. Когато рухна отгоре ми първия път знаех, че се преструва на мъртъв. Не го продължи дълго. Размърда се, колкото да вдигне ръцете си и да откопчи моите. Беше немощно усилие. При второто му рухване разбрах, че наистина е в безсъзнание. Стиснах. Когато разбрах, че е мъртъв, пуснах и го избутах от себе си.

Превъртях се. Ребрата ме боляха, челюстта ми пареше зле от ударите му. Олюлях се на колене и прокарах ръкава си през плувналите ми в кръв очи. След като ги избърсах, се изправих и погледнах как е Сенч. Конете се бяха пръснали. Капитанът се беше свил на кълбо в снега и стенеше. Четиримата гвардейци бяха в снега, трима мъртви и един издъхващ. Сенч все още беше на крака. Наметалото му бе потъмняло от кръв на хълбока и тя капеше червена по снега. Коравият стар кучи син беше зад лейтенанта, ръката му стегната около гърлото му. Лейтенантът дращеше безсилно с пръсти към ръката му. Извадих ножа си, за да го довърша.

— Не! — изхриптя Сенч. — Моя жертва.

Никога досега старият ми наставник не беше приличал толкова много на моя вълк. Направих почтително две стъпки назад, пратих без угризения четвъртия гвардеец на онзи свят и отидох да помогна на капитана.

Издъхваше и го знаех. Не се опитах да го местя. Клекнах и се подпрях на ръката си, за да погледна лицето му. Едва можеше да се съсредоточи. Понечи да оближе устните си, а после каза:

— Не изменник. Не аз. Нито останалите ми момчета. Моите Петли.

Помислих, че е свършил.

— Ще кажа на лорд Сенч — уверих го.

— Онзи син на крастава кучка — каза той и гневът му вля сила. — Оставете телата им… на бесилото. Онзи лайнян кучи син, Ловки. Подведе ги. Моите момчета. Моите.

— Другите няма да бъдат наказани — обещах му, но знаех, че лъжа. Репутацията на Петлите, макар и никога чиста, щеше да е омърсена още повече. Никой нямаше да иска да се включи в тази гвардейска рота, а другите гвардейци щяха да ги отбягват на маса. Но нищо друго не можех да кажа. Той склопи очи и издъхна.

Върнах се при Сенч. Беше клекнал до Ловки. Лейтенантът не беше мъртъв. Беше в несвяст от душенето и Сенч го осакатяваше. Беше го бутнал по очи в снега, издърпал му беше краката от панталоните и сряза големите сухожилия зад коленете му. Пред очите ми стегна китките му зад гърба с въже, което измъкна от ръкава си. След това с пъшкане превъртя Ловки на гръб. С прерязани сухожилия лейтенантът нямаше да може да стои, да бяга или да се бие. Сенч беше пребледнял и дишаше тежко. Не му казах да довърши мъжа, нито попитах за намеренията му. Убийците си имат свой личен кодекс. Пчеличка беше залогът, както и Шайн, и ако посегателството на този мъж върху нас имаше нещо общо с нейното отвличане, то каквото и да направехме, за да изтръгнем информацията от него, щеше да е приемливо.

Ловки задиша по-дълбоко и хрипливо. Клепачите му потрепнаха, след това се отвориха. Изохка силно и след това ни погледна, аз изправен, а Сенч коленичил над него с кървав нож в ръка. Сенч не го изчака да проговори. Опря ножа си в гърлото му.

— Кой ти плати? Колко? Каква беше задачата ти?

Изрече думите все едно, че отброяваше.

Ловки не отвърна веднага. Погледнах към стоящия камък. Дорестата ми кобила стоеше на разстояние и ме наблюдаваше съсредоточено. Другите коне се бяха струпали около нея, объркани и утешени от близостта ѝ. Подозирам, че Сенч направи нещо с ножа си, защото Ловки изохка. Приглуших Осезанието си, за да не споделя каквото изпитах. Чух, че Ловки се гърчи, а след това попита:

— Какво си направил с краката ми, кучи сине?

Сенч заговори отново:

— Кой ти плати? Колко? Каква беше задачата ти?