Гонитбата на Шута

— Сър. — Момчето се вдигна тромаво на крака и ми се поклони. Погледът му пробяга притеснено покрай Кетрикен, плъзна се над Копривка и Ридъл и след това се поколеба пред строгото изражение на крал Предан. Погледна отново към мен. — Може ли да говоря само на вас?

Гласът на Предан беше измамно кротък:

— А какво е това, което можеш да кажеш на лорд Фицрицарин, но не и на своя законен крал?

Момчето наведе поглед, засрамено, но решително.

— Ваше величество, лорд Сенч ме направи свой чирак. Когато ме попита дали желая да изуча неговите умения, ме предупреди, че в нашия занаят може да има времена, когато на моя крал може да му се наложи да ме отхвърли. И времена, когато мълчанието ми трябва да защити честта на властта на Пророка. Каза, че има тайни, които практикуващите нашия занаят не споделят с благородниците.

Добре помнех същата лекция. Не беше дошла рано в обучението ми. Явно момчето бе спечелило доверието на Сенч повече, отколкото бях мислил.

Предан го прикова с поглед.

— И все пак лорд Фицрицарин може да бъде посветен в тайната ти?

Аш не отстъпи, макар че избилата кръв обагри страните му.

— Ако ваше величество благоволи, беше ми казано, че той е бил като мен дълги години, преди да бъде издигнат и да стане един от вас. — Погледна ме извинително. — Трябваше да действам по своя преценка. Лейди Розмарин беше повикана другаде. Тъй че трябваше да направя каквото смятах, че ще поиска лорд Сенч.

Тук нямах власт. Изчаках Предан да освободи момчето от дилемата му. След дълга пауза той въздъхна. Видях как лейди Кетрикен кимна одобрително, а враната направи няколко вежливи поклона и изкряска:

— Спарк, Спарк!

Прозвуча ми безсмислено, но нямах време да проследя птичата мисъл. Предан заговори:

— Разрешавам. Този път. Честта ми не бива да се пази от хора, които ми служат, като вършат безчестни неща.

Аш отвори уста, но аз сложих ръка на рамото му, за да го смиря. Винаги ще има безчестни неща за правене, за да се съхрани честта на всяка власт. Мълчание сега, за да не се налага изобщо носът на Предан да се отърка в тази мръсотия. Нещо като усмивка изви устните на Шута. Ридъл и Копривка мълчаха, отстъпвайки пред Предан. Облекчението на Аш беше явно. Нужен му беше кураж да направи нисък поклон пред Предан и да добави:

— Почитта ми към рода на Пророка ме задължава да го направя, кралю.

— Тъй да бъде. — Предан беше примирен.

Махнах на Аш и той ме последва. Отдалечихме се от светлината и топлината на огъня в тъмния и сенчест край на стаята. В сенките, където е мястото на убийците, помислих си. Там, където старата работна маса все още носеше петната изгоряло и драскотините от моето чирачество.

Мислех за задачата, на която бе изпратена лейди Розмарин. Мъжът, който беше наел убийци, за да убият кралските убийци, скоро щеше да понесе тайното кралско правосъдие. Щеше ли да е прикрито: падане по стълбище или отравяне от развалена храна? Или лейди Розмарин щеше да предпочете той да разбере кой го убива и да го направи бавно? Щеше ли тялото му да бъде оставено така, че да предупреди други, или нямаше да бъде намерен никакъв труп? Подозирах, че „Мръсната грозница“ може да пламне. Или може би там да избухне много разрушителна кръчмарска свада. Рибено масло в буретата им с вино? Озаптих мислите си. Задачата си беше нейна, а възлагането ѝ идваше от самия крал. Професионалната вежливост изискваше да не се меся и да съдя решенията ѝ. Както Аш тепърва щеше да научи, крием някои тайни дори от тези, които споделят занаята ни.

Момчето стоеше мълчаливо в най-тъмния край на масата.

— Е? — попитах.

— Чаках да седнете, сър.

За миг изпитах раздразнение. После седнах, погледнах го и избрах тона на Сенч, тоест заповядах му тихо:

— Докладвай.

Той облиза устни.

— Лорд Сенч ми каза, че трябва да направя всичко, което е по силите ми, за да опазя вашия приятел и той да се чувства удобно. Всичко, което би могло да му потрябва, трябваше да му го осигуря. И ми се каза, че е изпратил с Умението това указание за мен от Върбов лес също така. Трябваше да изпълня всяко негово желание по най-добрия възможен начин. Но, сър, не само заповедта на майстора ми ме накара да направя каквото направих. Направих го заради човека… не знам с кое име да го нарека! Но той ми говореше мило, дори когато го изплаших първия път. Дори след като продължих да се боя и едва ли не да се отвращавам от външния му вид, ако трябва да съм честен… А когато свикна с мен, той ми заговори. Все едно беше пълен с думи и те трябваше да се излеят навън! А историите, които разказа! Отначало си помислих, че си измисля. После отидох до свитъците, които сте изписали за онези времена, и там намерих същите истории, почти точно както ги разказа той.