Гонитбата на Шута

Замълча в очакване, но думите му ме бяха лишили от дар слово. Беше чел описанията, които бях доверил на Сенч, докладите ми за тайната история на Войните на Алените кораби и как Предан бе спасен и върнат от фракцията на Старата кръв, а драконът Айсфир — освободен от ледника на Аслевял. Падането на Бледата жена. Това ме удиви, въпреки че се почувствах малко глупаво. Разбира се, че ги беше чел. Защо ме беше накарал Сенч да ги напиша, ако не за да ги използва в обучението на новите си чираци? Не бях ли чел самият аз свитък след свитък с почерка на Искрен и крал Умен, и дори от перото на моя баща?

— Но, ако нямате нищо против, че го казвам, неговият разказ беше по-възбуждащ от написаното от вас. Сказания за герои, разказани от един от самите герои. Не че не каза за вашата роля във всичко, което е направил, но…

Кимнах, зачуден дали Шутът не си е позволил малко разкрасяване или точният разказ за начинанията ни се бе оказал достатъчен, за да разпали въображението на момчето.

— Полагах най-големи грижи за него, така, както знаех, в приготвянето на храната му, в поддържането на постелята му чиста, в смяната на превръзките му няколкото пъти, когато го позволи. Мислех, че се подобрява. Но когато получи вестта, че сте заминали за Върбов лес, той се превърна в друго, съвсем различно същество. Дърдореше, крещеше и плачеше. Каза, че е трябвало да замине с вас, че само той и вие можете да се защитите един друг. Не можех да го успокоя. Стана от леглото и започна да залита из стаята, настоя да му намеря дрехи и ботуши, че трябвало да тръгне след вас. Тъй че му се подчинявах, но много бавно, защото знаех, че това не е най-доброто за него. И ме е срам да го кажа, но му донесох чай, от онези, които имат вкус на ароматни подправки и мляко, но крият в себе си сънотворна доза. Изпи го и се успокои донякъде. Помоли за препечен хляб и сирене, и малко туршия, и чаша бяло вино. Толкова бях облекчен, че се е успокоил, толкова бях сигурен в чая, че обещах да му донеса храната веднага. Оставих го седнал на ръба на леглото. Приготвих спокойно храната и я сложих на подноса, а когато се върнах, надеждите ми бяха възнаградени. Видях го добре завит и дълбоко заспал. Тъй че не го безпокоих.

— А той изобщо не е бил там.

Момчето ме погледна изненадано, че съм отгатнал измамата на Шута.

— Да. Не беше. Но мина доста време, докато разбера. След като не се събуди, когато мислех, че трябваше, реших да видя дали треската му не се е върнала. А той беше увил две-три одеяла и една възглавница и ги беше напъхал в наметалото, което му бях донесъл.

— Знам останалото. Какво му даде, за да го съживиш?

— Недоказан еликсир. Знаех, че е изцяло моя вина, че сънотворният чай го е надвил, когато е стигнал до конюшните. Ако умреше от измръзване, щеше да е по моя вина. Лорд Сенч е придобил еликсира преди време, на огромна цена. Не го каза пряко, но вярвам, че е откраднат от куриер, който го е носил на херцога на Халкида.

— Това трябва да е било преди години! — възразих аз.

— Да, сър. Отчетох това. Лекарството беше старо, а такива неща често губят силата си. Тъй че се усъмних в дозировката в ръкописа. Дадох му две пълни лъжици.

— Две лъжици какво?

И тогава той ме остави и отиде до шкафа на Сенч. Когато се върна, носеше малкия стъклен мускал, който бях видял там. Половината от съдържанието му го нямаше, но в останалото от тъмночервената течност имаше сребърни жилки, които пълзяха и се гърчеха в нея. Призля ми.

— Какво е това?

Аш ме погледна, изненадан, че не съм го познал от пръв поглед.

— Драконова кръв, сър. Това е драконова кръв.

18.

Преобразителят