Град на изгубени души

— Добре, достатъчно. — Тя изгледа свирепо Джослин. — Абсолютно несправедливо е да се

караш на Саймън за нещо, което Клеъри сама е решила да направи. И какво, ако Саймън все

пак я беше завързал? До края на живота й ли щеше да я държиш вързана? Рано или късно

щеше да ти се наложи да я пуснеш и тогава? Тя би изгубила доверието си в Саймън, така,

както вече няма доверие и на теб, задето си откраднала спомените й. Което, ако не си

забравила, е било в опит да я предпазиш. Може би ако не я беше пазила толкова много, тя

щеше да знае по-добре как да разпознава опасностите и не би била толкова потайна… нито

толкова безразсъдна!

Всички зяпнаха Изабел и Саймън изведнъж си припомни какво му бе казала Клеъри веднъж

— че Изабел рядко държала речи, но когато го сторела, си струвало да бъдат чути. Лицето на

Джослин бе пребледняло около устните.

— Отивам в участъка, за да бъда с Люк — заяви тя. — Саймън, на всеки двайсет и четири

часа ще очаквам да ми докладваш, че дъщеря ми е добре. Ако пропуснеш някоя вечер, ще

отида при Клейва.

И тя излезе от апартамента, затръшвайки вратата толкова силно, че мазилката край касата се

пропука.

Изабел отново седна, този път — до Саймън. Той не каза нищо, но й протегна ръка и тя я

улови, преплитайки пръсти в неговите.

— Е — наруши най-сетне мълчанието Магнус. — Кой е готов да призовем Азазел? Защото

ще ми трябват цял куп свещи.

Джейс и Клеъри прекараха целия ден, скитайки по криволичещи улички, които минаваха

покрай канали, чиято вода имаше най-различен цвят — от наситенозелено до мътно—

синьо. Проправиха си път между туристите на площад „Сан Марко” и по Моста на

въздишките и пиха еспресо — силно, налято в малки чашки — в кафене „Флориан”*.

Объркващият лабиринт на улиците мъничко напомняше на Клеъри за Аликанте, макар в

Аликанте да липсваше усещането за елегантен упадък, което се излъчваше от Венеция. Тук

нямаше широки пътища и автомобили, само лъкатушещи тесни улички и мостове,

надвиснали над малахитовозелени води. Небето над тях започна да придобива тъмносиния

цвят, който имаше вечерният сумрак на късната есен, и в града припламнаха светлинки — в

миниатюрни бутици, в барове и ресторанти, които сякаш изникваха от нищото и отново

потъваха в него в мига, в който двамата с Джейс ги отминеха, оставяйки смях и светлини зад

себе си.

* Прочуто кафене във Венеция; отворено през 1720 г., то е едно от най-старите кафенета в

Европа. — Бел. прев.

Когато Джейс я попита дали е готова за вечеря, тя кимна решително. Започнала бе да се

чувства виновна, задето все още не бе изкопчила никаква информация от него и задето

всъщност се забавлява. Докато отиваха към Дорсодуро, една от по-тихите части на града,

далеч от тълпите туристи, Клеъри реши, че тази нощ на всяка цена ще научи нещо. Нещо,

което да си струва да съобщи на Саймън.

Джейс здраво я държеше за ръка, докато прекосяваха последния мост и вървяха по уличката,

която ги изведе на голям площад до канал с размерите на истинска река. От дясната им

страна се издигаше базилика с куполовиден покрив. От другата страна на канала градът

озаряваше вечерта и хвърляше лъчите си върху водата, която се полюшваше и блещукаше под

тях. Ръцете на Клеъри я сърбяха за въглен и моливи, копнееше да нарисува гаснещата

светлина в небето, потъмняващата вода, неравните очертания на сградите и бавно

избледняващите им отражения в канала. Всичко сякаш бе окъпано в стоманен лазур. Някъде

в далечината биеха църковни камбани.

Тя стисна още по-здраво ръката на Джейс. Чувстваше се откъсната от всичко в живота си по

начин, който не бе усетила дори в Идрис. Също като Аликанте, Венеция като че бе извън

времето, извадена от миналото, сякаш Клеъри се бе озовала в картина или пък в страниците

на книга. Но освен това бе и реално място — израснала бе, знаейки за него й мечтаейки

някой ден да го посети. Хвърли кос поглед на Джейс, който съзерцаваше канала.

Стоманеносинята светлина падаше и върху него, потъмнявайки очите му, сенките под

скулите, очертанията на устните му. Усетил погледа й, той се обърна и й се усмихна.

Двамата заобиколиха църквата, слязоха по няколко покрити с мъх стъпала и поеха по уличка

покрай канала. Навсякъде миришеше на вода и мокри камъни, влага и старост. Небето над

главите им бързо потъмняваше. Изведнъж нещо се раздвижи в канала, само на няколко

крачки от Клеъри. Разнесе се плясък и тя се обърна тъкмо навреме, за да види как една

зеленокоса жена се показва от водата и й се усмихва широко; беше красива, ала имаше зъби

като на акула и жълти рибешки очи. В косата й бяха сплетени перли. Миг по-късно тя

изчезна под водата, без да остави дори вълничка след себе си.

— Русалка — каза Джейс. — Има стари родове, които от векове живеят във Венеция. Малко

са странни. За тях е по-добре да плуват в чисти води, далеч в открито море и да се хранят с

риба, вместо с отпадъци. — Той вдигна очи към залеза. — Целият град потъва. След стотина

години водата ще покрие всичко. Само си представи какво би било да плуваш в океана и да

докоснеш върха на базиликата „Сан Марко”. — При тези думи той махна към другата страна

на канала.