Изгубеният град

- Виж какво стана с мен - рече Льоблан. - Един градус температура и сто процента влажност.

Преди бях висок и рус, сега съм сбръчкан и проскубан звяр.

- Ти си си нисък и проскубан звяр, откакто те познавам - възрази Търстън. - Вярно, че

прекарваме тук по три седмици и сме заприличали на къртици. Но даже Бърни ще се съгласи,

че сме късметлии. Повечето глациолози наблюдават ледниците само отгоре. А ние можем да

се вмъкнем в него и да го погъделичкаме по коремчето.

- В какво точно се състои експериментът ви?

- Провеждаме тригодишно изследване на движението на ледниците и въздействието им

върху скалите

под тях. Надявам се, когато го напишеш в статията, да звучи по-вълнуващо.

- Няма да бъде трудно. При целия този интерес към глобалното затопляне, глациологията се

превърна в доста гореща тема.

- И аз така чувам. Отдавна закъсняло признание. Ледниците наистина се влияят от климата и

могат да ни информират за температурата на земята преди хиляди години с точност до

няколко градуса. Освен това те могат и да провокират промени в климата. Ха, ето че

стигнахме. Клуб „Дормьор”!

В нещо като ниша бяха разположени четири малки постройки, подобни на фургони.

Търстън отвори вратата на най-близката.

- Всички удобства на дома - рече той. - Четири спални, общо помещение за осем души,

кухня, баня с душ. Обикновено разполагаме с геолог и други учени, но сега сме съкратили

екипа до Бърни, един млад асистент от университета „Упсала” и моя милост. Можеш да

стовариш багажа тук. Имаме около трийсетина минути път до лабораторията. Между входа,

тунела и лабораторията има телефонна връзка. Нека съобщя в обсерваторията, че сме се

върнали.

Той вдигна телефона на стената и каза няколко думи. Усмивката му изчезна и лицето му се

смръщи озадачено.

- Я повтори. - Заслуша се внимателно. - Добре, веднага идвам.

- Случило ли се е нещо, професоре? - попита Льоблан.

Търстън сви вежди.

- Току-що говорих с асистента. Не е за вярване!

- Какво има?

Търстън го изгледа слисано.

- Каза, че е намерил човек, замръзнал в леда.

Над каменистото дъно, на двеста метра под повърхността на Лак дю Дормьор, във води,

достатъчно студени да убият всеки незащитен човек, като блуждащо огънче над блато се

носеше сияещо кълбо. Въпреки негостоприемната среда, мъжът и жената в прозрачната

кабина седяха спокойно като влюбени младоженци на канапе.

Мъжът беше едър и широкоплещест, с рамене като два тарана. Меката оранжева светлина на

контролното табло осветяваше грубите му черти, които слънцето и морето бяха оцветили в

бронзово, а преждевременно посивялата му коса бе изсветляла до платинено. С издялания си

профил и напрегнато изражение Кърт Остин напомняше на воин, гравиран на римска

триумфална колона. Но твърдата му като кремък природа, скрита под обветрените черти, бе

смекчена от спокойна усмивка, а в проницателните му кораловосини очи играеха весели

пламъчета.

Остин ръководеше Специалния екип на НАМПД. Екипът беше създаден от бившия директор на

НАМПД адмирал Джеймс Сандекър и настоящ вицепрезидент на Съединените щати с цел да

изпълнява подводни морски мисии, които често се предприемаха тайно, далеч от погледа на

правителството. Морски инженер по образование и опит, Остин се беше преместил в НАМПД

от ЦРУ, където работеше в малко известен отдел, занимаващ се с подводно разузнаване.

След постъпването си в НАМПД Остин събра

екип от специалисти, сред които Джо Дзавала, гениален инженер, специалист в подводния

транспорт, Пол Траут, дълбокоокеански геолог, и съпругата му, Гамей Морган-Траут, изкусен

шофьор и експерт по морска археология, както и доктор по морска биология. Всички заедно

проведоха множество успешни проучвания на необичайни и зловещи загадки в и под

океаните по света.

Не всички задачи, с които се залавяше Остин, бяха рисковани. Някои, като тази например, бяха

доста приятни и компенсираха цицините, синините и белезите, получени при други мисии на

НАМПД. Макар да познаваше новата си партньорка едва от няколко дни, беше омагьосан от

нея. Скай Лабел беше малко под четирийсетте, с гладка кожа и палави тъмносини очи, които

надничаха изпод вълнената й шапка. Косата й беше тъмно кестенява, почти черна. Устата й бе

прекалено широка, за да се нарече класическа, но устните й бяха сочни и чувствени. Имаше

хубаво тяло, но трудно щеше да се класира за корицата на списание. Гласът й беше нисък и

хладен, а когато заговореше, пъргавият й ум си проличаваше веднага.

Макар да беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива, Остин я намираше за една от най-

привлекателните жени, които бе срещал някога. Напомняше му за един портрет на млада

графиня с гарвановочерна коса, който бе видял в Лувъра. Тогава се възхити силно от

художника, успял да улови страстта и непокорната откровеност в погледа й. В очите на жената

от картината проблясваха дяволски пламъчета, сякаш й се искаше да захвърли

аристократичната си изисканост и да тича боса по тревата. Спомни си горещото си желание да

срещне тази жена на живо. И ето че то се изпълни.

- Вярваш ли в прераждането? - попита Остин, като си мислеше за портрета от музея.