Изгубеният град

МакЛийн ги гледаше усмихнат, докато двамата американци се отдалечаваха по пътеката по

стената, и се радваше на смелостта им. Разминаха се с Ангело, който тъкмо се връщаше от

града.

Монахът го поздрави, после се обърна и изгледа двойката.

- Запознахте ли се с американците от Тексас?

Усмивката на МакЛийн се стопи.

- Откъде ги познаваш? - попита той озадачен и смръщен.

- Минаха оттук вчера сутринта. Вие бяхте на разходка - отвърна Ангело, като посочи към

стария град.

- Странно, държаха се така, сякаш идват за първи път.

Ангело сви рамене.

- Може би като остареем, и ние ще започнем да забравяме.

Изведнъж МакЛийн се почувства като жертвения козел от съня си. Усети студена празнота в

стомаха си. Извини се, качи се в стаята си и си наля чаша узо.

Колко лесно щеше да бъде. Щеше да се качи с тях на скалите и да го помолят да се снима до

ръба. Едно бутване и край!

Още един нещастен случай. Още един нещастен смъртен случай.

Без никакво напрягане. Дори за една мила възрастна учителка по история.

МакЛийн бръкна в найлоновата торбичка, в която държеше дрехите си за пране. На дъното

имаше плик с пожълтели изрезки от вестници. Пръсна ги по масата.

Заглавията бяха различни, но темата бе една и съща.

„Учен загива на пътя”

„Учен убит в катастрофа, виновният водач избягал”

„Учен убива жена си и се самоубива”

„Учен загива при нещастен случай със ски”

Всички жертви бяха работили по проекта. Отново прочете бележката: „Бягай, за да не умреш!”.

Прибра изрезката от „Хералд Трибюн” при останалите и слезе на рецепцията. Ангело тъкмо

преглеждаше резервациите.

- Налага се да замина - осведоми го МакЛийн.

Монахът изглеждаше съкрушен.

- Много съжалявам! Кога?

- Тази вечер.

- Невъзможно! До утре сутринта няма нито хидро-фойл, нито автобус.

- Въпреки това трябва да замина и те моля да ми помогнеш. Ще ти платя.

Ангело го погледна натъжено.

- Бих го направил заради приятелството ни, не заради пари.

- Извинявай! - отвърна МакЛийн. - Малко съм разстроен.

Младежът не беше глупав.

- Заради американците ли?

- Едни лоши хора ме преследват. Възможно е тези американци да са изпратени да ме

намерят. А аз с цялата си глупост им казах, че заминавам утре с хидро-фойла. Не съм сигурен

дали са сами. Може някой да ме причаква на портата.

Ангело кимна.

- Мога да ви закарам с лодка. Ще ви трябва и кола.

- Надявах се да ми уредиш някоя под наем - рече МакЛийн, като му подаде кредитната си

карта. Досега бе избягвал да я ползва, защото знаеше, че може да бъде проследена.

Ангело се обади на фирмата за автомобили под наем.

- Готово! Ще оставят ключовете в колата.

- Ангело, не знам как ще ти се отплатя.

- Не искам отплата. Следващия път, когато влезете в църква,оставете дарение.

МакЛийн хапна в кафенето, където се улови, че оглежда предпазливо другите маси. Вечерта

обаче мина спокойно. По пътя към манастира постоянно се озърташе през рамо.

Чакането беше мъчително. Чувстваше се като в капан в стаята, но си напомняше, че стените са

дебели поне трийсет сантиметра, а вратата може да издържи и таран. Няколко минути след

полунощ чу тихо почукване.

Ангело взе сака му и го поведе по крайбрежната стена до едно стълбище, по което слязоха до

каменна площадка, използвана за скокове във водата. На светлината на електрическото

фенерче МакЛийн видя малка моторница. Качиха се в нея. Ангело тъкмо посягаше да откачи

въжето, когато по стъпалата се чуха тихи стъпки.

- Среднощна разходка, а? - рече сладкият глас на Ема Харис.

- Нали не смяташ, че доктор МакЛийн би си тръгнал, без да се сбогува? - отвърна мъжът й.

Отърсил се от първоначалната си изненада, МакЛийн си възвърна дар словото.

- Какво стана с тексаския ви акцент, мистър Харис?

- А, това ли? Не беше особено автентичен, признавам.

- Не се притеснявай, скъпи, беше достатъчно добър, за да заблуди доктор МакЛийн. Макар

че имахме и късмет. Просто си седяхме в кафенето, когато и вие се озовахте там. Много мило

от ваша страна да се съгласите да ви снимаме, за да можем да сравним снимката ви. Не

обичаме да правим грешки.

Съпругът й се изкиска добродушно.

- Сетих се за онова стихне: „Ела ми на гости сега”

- “Рече паякът на една муха” - довърши тя и двамата избухнаха в смях.

- Компанията ви изпраща, нали? - попита МакЛийн.

- Те са умни хора - потвърди Гюс, - знаеха, че ще се оглеждате за индивиди с гангстерски

вид.

- Много хора допускат тази грешка - рече Ема с тъжна нотка в гласа. - Но пък затова има

работа за нас, нали, Гюс? Е, пътуването в Гърция беше приятно, но всичко хубаво си има край.

Ангело слушаше разговора с озадачено изражение. Не осъзнаваше в каква опасност се

намират.

- Извинете ни, но трябва да вървим - каза той и се пресегна да откачи въжето, преди

МакЛийн да успее да го спре.

Това бяха последните му думи.

Чу се глух пукот от пистолет със заглушител и в мрака проблесна ален огнен език. Ангело

вдигна ръце към гърдите си и с гърлен звук падна във водата.

- Лош късмет е да застреляш монах, мила - рече Гюс на жена си.

- Не носеше расо - оправда се тя нацупено, - как да го позная?

Гласовете им бяха жестоки и насмешливи.

- Елате с нас, доктор Макнийл - каза Гюс, - чака ви кола, която ще ви отведе до самолета на