Изгубеният град

така добри да ми предоставят батискаф за проучването. Дойдохме по реката, която се влива в

Лак дю Дормьор. Надявам се да открия доказателства за древния търговски Кехлибарен път по

дъното на езерото.

- Много интересно! Намерихте ли нещо?

- Да. Затова бързам да се върна към проекта си

възможно най-скоро. Бихте ли ми казали за какво съм ви нужна толкова спешно?

- Намерихме едно тяло, замръзнало в леда.

- Тяло?

- Смятаме, че е труп на човек.

- Например Леден човек? - Тя си спомни мумифицираното тяло на ловец от неолита,

открито няколко години по-рано в Алпите.

Льоблан поклати глава.

- Струва ни се, че този нещастник е от по-ново време. Отначало го взехме за алпинист,

паднал в цепнатина.

- Какво ви накара да промените мнението си?

- Трябва сама да видите.

- Моля ви, не си играйте с мен, мосю Льоблан! -сопна се Скай. - Специалността ми са древни

оръжия и брони, не трупове. Защо ме повикахте?

- Простете, мадмоазел. Мосю Рено ни помоли да не казваме нищо.

Скай зяпна от изненада.

- Рено? От държавната комисия по археология?

- Същият, мадмоазел. Пристигна няколко часа, след като уведомихме властите, и пое

нещата в свои ръце. Познавате ли го?

- О, да, познавам го!

Тя се извини за острата си реакция и се облегна назад, скръстила ръце пред гърдите си. Много

добре го познаваше даже.

Огюст Рено беше професор по антропология в Сор-боната. Прекарваше съвсем малко време

със студентите, което беше добре дошло за тях, защото го презираха. За сметка на това

посвещаваше енергията си на политиката. Беше си изградил свита от привърженици

и благодарение на връзките си се беше издигнал до пост в държавната комисия по археология

и с удоволствие демонстрираше, че в него е и хлябът, и ножът. Беше осуетил няколко от

проектите на Скай, намеквайки, че може да ги задвижи, ако си легне с него. Скай беше

отвърнала, че по-скоро ще спи с хлебарка.

Льоблан паркира „Ситроен”-а и поведе Скай към входа на тунела. Той се вмъкна вътре. След

кратко колебание го последва и тя. Подаде й каска и челник и двамата поеха навътре. След пет

минути стигнаха до жилищните фургони. Льоблан се обади по телефона в лабораторията, за

да съобщи, че пристигат, и тръгнаха натам.

Стъпките им кънтяха в тунела. Скай се огледа и рече:

- Все едно сме в мокър ботуш.

- Е, не е „Шанз-Елизе”, но пък и трафикът е по-малко.

Скай беше поразена от инженерното постижение и засипваше Льоблан с най-различни

въпроси. Накрая стигнаха до квадратна бетонна плоча със стоманена врата на стената на

тунела.

- Накъде води тази врата?

- Към друг тунел, който се свързва с водноелектрическата система. Когато в началото на

годината потокът е по-слаб, можем да отворим вратата, да го прекосим и да навлезем по-

дълбоко в системата. Но по това време нивото на водата се покачва и държим вратата

затворена.

- Тоест оттук може да се стигне до електроцентралата?

- Има тунели през цялата планина и под ледената шапка, но само сухите са достъпни.

Другите пренасят

вода до централата. Под ледника тече река, която понякога е доста силна. Обикновено не

оставаме толкова до късно през сезона. Водата от топенето тече по естествените пукнатини

между леда и скалата, създава джобове и забавя проучванията ни. Но тази пролет работата ни

отне повече време, отколкото очаквахме.

- А откъде се взима въздухът тук долу?

- Ако продължим покрай лабораторията и още един километър под ледника, ще стигнем до

голям отвор в далечния край на леда. През него бяха вкарани фургоните за лабораторията и

екипа, а след това го оставихме отворен като вход към мина. Оттам идва въздух.

Скай потръпна от влажния студ.

- Възхищавам се на решителността ви. Това не е най-приятното работно място.

Дълбокият смях на Льоблан отекна в тунела.

- Безкрайно неприятно, отегчително и постоянно си мокър до кости. По време на

триседмичните си престои тук от време на време излизаме на слънце, но връщането в

пещерата е много потискащо, затова гледаме да стоим повече в лабораторията - тя е суха и

добре осветена. Оборудвана е с компютри, вакуумни помпи за филтриране на седименти,

дори хладилна стая, в която да работим върху ледените проби, без да ги стопяваме. След

осемнайсет часа работа просто си взимаш душ и си лягаш, така че времето минава бързо. Ето

че почти стигнахме.

Също като жилищните фургони, и тези на лабораторията бяха сгушени в ниша в стената.

Когато Льоблан се приближи към най-близката врата, тя се отвори и отвътре излезе висок слаб

човек. Видът на Рено отново запали тлеещия гняв у Скай. Той всъщност напомняше повече на

богомолка, отколкото на

хлебарка. Имаше триъгълно лице, широко в горната част и с остра брадичка. Носът му беше

дълъг, а очите - малки и близко разположени. Оредялата му коса беше бледорижа.

Мъжът поздрави Скай с вяло, влажно ръкостискане, което я изпълни със същото отвращение,

както при първата им среща.

- Добро утро, скъпа моя мадмоазел Лабел. Благодаря, че дойдохте в тази влажна, тъмна

пещера.

- Няма защо, професор Рено. - Тя огледа неприветливата околност. - Вие вероятно се

чувствате като у дома си.

Рено не обърна внимание на тънкия намек, че е изпълзял изпод някой камък, и прокара очи по