Двамата с Льоблан помогнаха на Рено да се изправи. Превързаха ръката му с комплекта от
лабораторията, докато репортерите спекулираха за самоличността на високия мъж. Никой не
го познаваше. Просто се беше появил с изискваните документи и се бе качил в хидроплана,
който ги остави в края на езерото. Оттам ги взе Льоблан.
Льоблан и Скай заявиха, че тръгват с Търстън. Репортерите решиха да останат вътре, след като
Търстън предупреди, че не е изключено въоръженият да ги причаква в тунела. Вървяха бързо
няколко минути, осветявайки тъмнината с челниците си. После предпазливо забавиха крачка,
опасявайки се онзи да не изскочи от мрака. Ослушваха се за стъпки, но чуваха
само капещата вода от стените и тавана.
Изведнъж някъде отпред се разнесе глуха експлозия и земята се разтърси. От тунела изригна
горещ въздух. Тримата паднаха на пода, опитвайки се да заровят глава в мократа земя, докато
вълната отмине.
Когато им се стори, че вече са в безопасност, станаха и изтриха лицата си. Ушите им звъняха и
трябваше да крещят, за да се чуят.
- Какво беше това? - попита Льоблан.
- Да видим - рече Търстън и тръгна напред, страхувайки се от най-лошото.
- Чакайте! - спря го Скай.
- Какво има?
- Вижте в краката си.
Светлините от челниците им се отразиха от нещо искрящо, което се движеше по пода на
тунела.
- Вода!
Потокът бързо прииждаше.
Тримата се обърнаха и побягнаха навътре в тунела, а вълните заливаха нозете им.
Остин гледаше през бинокъла. Скай се качи в някаква кола, която тръгна нагоре по склона към
едната страна на ледника и изчезна зад дърветата. Все едно земята я погълна. Остин се наведе
през перилата на кораба и погледът му бе привлечен от Ла Ланг дю Дормьор. С грапавата си
повърхност и тъмни зъбери от двете страни ледникът приличаше на пейзаж от Плутон. По леда
блестяха слънчеви лъчи, но не успяваха да омекотят студените вълни, които се надигаха от
повърхността му и се носеха по огледалното езеро.
Мислейки си за теорията на Скай, че керваните по Кехлибарения път са минавали покрай
езерото, той се опита да се постави на мястото на древните пътешественици и се зачуди как ли
са възприемали огромния глетчер. Най-вероятно за тях той е бил творение на боговете, които
е трябвало да бъдат умилостивени. Може би подводната гробница е имала нещо общо с
ледника. Нямаше търпение да я проучат. Лесно можеше да слезе сам долу, но Скай никога
нямаше да му прости. При това с право.
Остин отиде да се увери, че батискафът е готов за потапяне, щом тя се върне. Докато го
изследваше най-прецизно, в главата си чуваше гласа на баща си, който му напомняше да
провери всеки детайл. Именно баща му, богат собственик на компания за корабен скрап в
Сиатъл, беше научил Кърт на основните принципи на мореплаването. Още помнеше първите
съвети. Никога не връзвай възел, който не може да бъде развързван
от раз, дори въжето да е мокро. И винаги поддържай лодката си във форма като за изложба.
Остин прие присърце бащините завети. Възлите, които усвои с постоянна практика, никога не
се заплитаха. Грижеше се въжетата на лодката, която баща му построи специално за него, да
бъдат винаги добре на-катани, дървото - лакирано, а металните части - без ни едно петънце от
ръжда. Отнесе тия съвети и в колежа. Докато учеше за магистър по системна администрация в
Университета на щата Вашингтон, той посещаваше и утвърдена школа по водолазен спорт в
Сиатъл, където получи диплома за професионален водолаз и придоби висока квалификация в
различни области.
След колежа работи две години на нефтени платформи в Северно море, след което се върна
за шест години в компанията на баща си, преди да бъде привлечен от ЦРУ в никому
неизвестен клон за подводно разузнаване. В края на Студената война ЦРУ закри отдела за
подводно разузнаване и Кърт се прехвърли в НАМПД.
Любител на философията и на стремежа й към истината и скрития смисъл на нещата, Остин
знаеше, че съветите на баща му се отнасят не само до практическите грижи за лодките. С
прости думи баща му говореше за живота и за необходимостта човек винаги да бъде готов за
неочакваното. Този съвет Остин прие много сериозно и вниманието му към детайлите
неведнъж бе спасявало живота му, както и този на други хора.
Провери акумулаторите, увери се, че резервоарите с въздух са заменени с нови, и с опитно
око огледа целия батискаф. Накрая доволно почука по прозрачния купол.
- Като за изложба! - рече той усмихнато на себе си.
После слезе на палубата на „Мумичуг”. Двайсет и четири метровият катамаран беше най-
малкият
изследователски съд на НАМПД, на който беше работил. Също като малката рибка, на която
беше кръстен, той се чувстваше у дома си както в сладка, така и в солена вода.
Представляваше модифицирана версия на кораб, предназначен за крайбрежна работа в
непокорните води на Нова Англия.
Беше здрав и бърз, с мощни дизелови двигатели, благодарение на които развиваше 20 възела.
Имаше място за осем души и беше идеален за кратки мисии. Въпреки малкия си размер,
лебедките и А-образната рамка можеха да влачат тежки товари. А един по-голям съд не би
могъл да стигне по криволичещата река до ледника.