Изгубеният град

Двамата с Льоблан помогнаха на Рено да се изправи. Превързаха ръката му с комплекта от

лабораторията, докато репортерите спекулираха за самоличността на високия мъж. Никой не

го познаваше. Просто се беше появил с изискваните документи и се бе качил в хидроплана,

който ги остави в края на езерото. Оттам ги взе Льоблан.

Льоблан и Скай заявиха, че тръгват с Търстън. Репортерите решиха да останат вътре, след като

Търстън предупреди, че не е изключено въоръженият да ги причаква в тунела. Вървяха бързо

няколко минути, осветявайки тъмнината с челниците си. После предпазливо забавиха крачка,

опасявайки се онзи да не изскочи от мрака. Ослушваха се за стъпки, но чуваха

само капещата вода от стените и тавана.

Изведнъж някъде отпред се разнесе глуха експлозия и земята се разтърси. От тунела изригна

горещ въздух. Тримата паднаха на пода, опитвайки се да заровят глава в мократа земя, докато

вълната отмине.

Когато им се стори, че вече са в безопасност, станаха и изтриха лицата си. Ушите им звъняха и

трябваше да крещят, за да се чуят.

- Какво беше това? - попита Льоблан.

- Да видим - рече Търстън и тръгна напред, страхувайки се от най-лошото.

- Чакайте! - спря го Скай.

- Какво има?

- Вижте в краката си.

Светлините от челниците им се отразиха от нещо искрящо, което се движеше по пода на

тунела.

- Вода!

Потокът бързо прииждаше.

Тримата се обърнаха и побягнаха навътре в тунела, а вълните заливаха нозете им.

Остин гледаше през бинокъла. Скай се качи в някаква кола, която тръгна нагоре по склона към

едната страна на ледника и изчезна зад дърветата. Все едно земята я погълна. Остин се наведе

през перилата на кораба и погледът му бе привлечен от Ла Ланг дю Дормьор. С грапавата си

повърхност и тъмни зъбери от двете страни ледникът приличаше на пейзаж от Плутон. По леда

блестяха слънчеви лъчи, но не успяваха да омекотят студените вълни, които се надигаха от

повърхността му и се носеха по огледалното езеро.

Мислейки си за теорията на Скай, че керваните по Кехлибарения път са минавали покрай

езерото, той се опита да се постави на мястото на древните пътешественици и се зачуди как ли

са възприемали огромния глетчер. Най-вероятно за тях той е бил творение на боговете, които

е трябвало да бъдат умилостивени. Може би подводната гробница е имала нещо общо с

ледника. Нямаше търпение да я проучат. Лесно можеше да слезе сам долу, но Скай никога

нямаше да му прости. При това с право.

Остин отиде да се увери, че батискафът е готов за потапяне, щом тя се върне. Докато го

изследваше най-прецизно, в главата си чуваше гласа на баща си, който му напомняше да

провери всеки детайл. Именно баща му, богат собственик на компания за корабен скрап в

Сиатъл, беше научил Кърт на основните принципи на мореплаването. Още помнеше първите

съвети. Никога не връзвай възел, който не може да бъде развързван

от раз, дори въжето да е мокро. И винаги поддържай лодката си във форма като за изложба.

Остин прие присърце бащините завети. Възлите, които усвои с постоянна практика, никога не

се заплитаха. Грижеше се въжетата на лодката, която баща му построи специално за него, да

бъдат винаги добре на-катани, дървото - лакирано, а металните части - без ни едно петънце от

ръжда. Отнесе тия съвети и в колежа. Докато учеше за магистър по системна администрация в

Университета на щата Вашингтон, той посещаваше и утвърдена школа по водолазен спорт в

Сиатъл, където получи диплома за професионален водолаз и придоби висока квалификация в

различни области.

След колежа работи две години на нефтени платформи в Северно море, след което се върна

за шест години в компанията на баща си, преди да бъде привлечен от ЦРУ в никому

неизвестен клон за подводно разузнаване. В края на Студената война ЦРУ закри отдела за

подводно разузнаване и Кърт се прехвърли в НАМПД.

Любител на философията и на стремежа й към истината и скрития смисъл на нещата, Остин

знаеше, че съветите на баща му се отнасят не само до практическите грижи за лодките. С

прости думи баща му говореше за живота и за необходимостта човек винаги да бъде готов за

неочакваното. Този съвет Остин прие много сериозно и вниманието му към детайлите

неведнъж бе спасявало живота му, както и този на други хора.

Провери акумулаторите, увери се, че резервоарите с въздух са заменени с нови, и с опитно

око огледа целия батискаф. Накрая доволно почука по прозрачния купол.

- Като за изложба! - рече той усмихнато на себе си.

После слезе на палубата на „Мумичуг”. Двайсет и четири метровият катамаран беше най-

малкият

изследователски съд на НАМПД, на който беше работил. Също като малката рибка, на която

беше кръстен, той се чувстваше у дома си както в сладка, така и в солена вода.

Представляваше модифицирана версия на кораб, предназначен за крайбрежна работа в

непокорните води на Нова Англия.

Беше здрав и бърз, с мощни дизелови двигатели, благодарение на които развиваше 20 възела.

Имаше място за осем души и беше идеален за кратки мисии. Въпреки малкия си размер,

лебедките и А-образната рамка можеха да влачат тежки товари. А един по-голям съд не би

могъл да стигне по криволичещата река до ледника.