Изгубеният град

- Нека се разходим - предложи Скай. - Трябва да взема нещо, което оставих в централата.

- Този господин явно не е доволен от своите петнайсет минути слава - изкоментира Дзавала

за Jlecap. - А сега, ако повече нямате нужда от услугите ми...

Остин сложи ръка на рамото му.

- Не ми казвай, че ще избягаш от това райско местенце, за да се върнеш в Шамони при

френските целувки.

Дзавала проследи с поглед Скай.

- Струва ми се, че не съм единственият, който се наслаждава на местните деликатеси.

- Има много, докато те настигна, Джо. Първата ни среща с младата дама тепърва предстои.

- Е, аз съм последният, който би застанал на пътя на една истинска любовна история.

- И аз така - съгласи се Остин, като го изпрати до хеликоптера. - Ще се видим в Париж!

Задръстването беше кошмарно дори за вашингтонските стандарти. Пол Траут седеше на

волана на своя „Хъмви” и гледаше апатично безкрайния килим от автомобили, покриващ

авеню „Пенсилвания”. Изведнъж се обърна към Гамей и каза:

- Хрилете ми започват да се затварят.

Гамей завъртя очи по типичния начин за съпруга, отдавна свикнала с чудатостите на мъжа си.

Знаеше какво предстои. В семейството на Пол всъщност не се шегуваха, като казваха, че ако

един Траут остане далеч от дома си за по-дълго, започва да диша като риба на сухо. Затова и

не се изненада, когато той направи забранен обратен завой, изразявайки презрението си към

правилника, с което масачузетските шофьори са сякаш закърмени.

Докато Пол караше така, сякаш се намира на маневри на операция „Пустинна буря”, тя се

обади по мобилния телефон, за да направи самолетни резервации и да уведоми офиса на

НАМПД, че ще отсъстват няколко дни. Минаха през къщата си в Джорджтаун като ураган,

събраха багажа си и хукнаха към летището.

По-малко от два часа след кацането им в Бостън те вече бяха в Кейп Код и се разхождаха по

„Уотър Стрийт” в Уудс Хоул, където Траут беше роден и израснал. Главната улица на Уудс Хоул

беше не повече от четиристотин метра, притисната между соленото езеро и пристанището и

оградена от двете страни от

сградите на различни организации за морски и екологични науки.

Най-забележителната сред тях беше световноизвестният Океанографски институт „Уудс Хоул”.

Близо до него се намираше старото достолепно здание от тухла и гранит на Морската

биологична лаборатория, чиито научни програми и библиотека от близо двеста хиляда тома

привличаха учени от всички краища на света. От нея пеша можеше да се стигне до

Националния морски аквариум. В покрайнините на селото бяха разположени Американският

институт по геология и десетки други морски институти и частни компании, произвеждащи

високотехнологични уреди и екипировка за океанолозите по целия свят.

Откъм пристанището и островите Елизабет се носеше лек бриз. Траут спря на малкото мостче,

което разделяше Езерото на змиорките от Големия залив, и напълни дробовете си със солен

въздух. Изглежда имаше нещо вярно в шегата за хрилете. Сега отново дишаше.

Траут беше син на местен рибар. Майка му и баща му още живееха в малката къщичка в Кейп

Код, където беше израснал. Интелектуалният му дом беше Океанографският институт. Като

момче изпълняваше дребни задачи, които му поставяха някои от учените в института, и те

именно го насърчиха да специализира дълбоководна геология. Това по-късно го отведе в

НАМПД и техния Специален екип.

Само няколко часа след пристигането си Пол беше успял да мине през дома си, да се обади на

няколко роднини и заедно с Гамей да обядват в едно местно кръчме, където познаваше

всички на бара. После започнаха обиколките. Докато един колега в Лабораторията за

дълбоководно потапяне на Института

го запознаваше с най-новите автономни средства за придвижване под вода, телефонът

иззвъня.

- За теб е - каза той и подаде слушалката на Траут.

Прогърмя силен глас.

- Здрасти, Траут! Сам Озбърн е. Чух в пощата, че си се върнал. Как сте с прекрасната ти

съпруга?

Озбърн беше фиколог, един от най-известните учени в света в областта на алгологията, науката

за водораслите. След години преподавателска дейност той продължаваше да говори с два-три

децибела над нормалното.

Траут не си направи труда да го пита как го е открил. В село като Уудс Хоул нищо не можеше

да се скрие.

- Благодаря, добре сме. Много мило, че се обаждаш.

Озбърн се прокашля.

- Ъъ, всъщност не търсех теб, а жена ти.

Траут се усмихна.

- Напълно те разбирам. Все пак Гамей е доста по-симпатична от мен.

Той й подаде телефона. Гамей Морган-Траут наистина беше привлекателна жена - не бляскава

или крещящо сексапилна, но повечето мъже я заглеждаха с интерес. Имаше слънчева усмивка

с малка портичка на горните зъби като актрисата Лорън Хътън. Беше висока - метър

седемдесет и осем, и доста слаба за ръста си - шейсет и един килограма. Дългата й коса, която

обикновено носеше навита на спирали, беше тъмно червена и тъкмо заради нея баща й,

почитател на хубавото вино, я беше кръстил на сорта Божоле.

По-открита и жизнена от съпруга си, тя се сработваше добре с мъжете. Тази й дарба датираше

още от детските й години в Уисконсин. Баща й, преуспял строителен предприемач, я

насърчаваше да се състезава с