Изгубеният град

Скай живееше на улица „Муфтар”, в края на Латинския квартал, в сграда от деветнайсети век с

мансарден покрив. Харесваше й оживеният район с множеството магазини, ресторанти и

улични музиканти. Старовремската къща беше превърната в кооперация от три апартамента.

Този на Скай се намираше на третия етаж, а от балкончето с парапети от ковано желязо се

откриваше гледка към живота на улицата и комините на цял Париж. Тя изтича нагоре по

стълбите. Когато отвори вратата, я обзе облекчение. В апартамента си се чувстваше в

безопасност, но това продължи, само докато влезе в дневната. Не повярва на очите си.

Стаята изглеждаше така, сякаш беше паднала бомба. По пода бяха разхвърляни столове и

възглавнички. Списанията от масичката бяха съборени на земята. Книгите бяха извадени от

рафтовете и пръснати в безпорядък. В кухнята положението беше още по-зле. Шкафовете зееха

отворени, а подът беше покрит с

изпочупени чаши и чинии. Тя като насън влезе в спалнята. Чекмеджетата бяха извадени, а

съдържанието им разпиляно навсякъде. Покривката на леглото и чаршафите бяха смъкнати, а

матракът беше разпорен.

Върна се в дневната и се загледа в хаоса. Трепереше от ярост заради посегателството върху

личното й пространство. Чувстваше се като изнасилена. Гневът й отстъпи място на страха,

когато осъзна, че човекът, опустошил апартамента, може все още да е тук. Не беше проверила

банята. Грабна ръжена от камината и вперила очи във вратата на банята, заотстъпва към

входната врата.

Подът зад гърба й изскърца.

Тя се завъртя рязко, вдигнала ръжена над главата си.

- Здравей - каза Кърт Остин с разширени от изумление очи.

Тя едва не припадна и пусна ръжена.

-Извинявай!

- Ти извинявай, че те уплаших. Вратата беше отворена и затова влязох. - После забеляза

побледнялото й лице. - Добре ли си?

- Щом си тук, да!

Остин огледа стаята.

- Не знаех, че през Париж е минало торнадо.

- Мисля, че го е направил човекът, който е убил и Рено.

- Рено? Не се ли казваше така колегата ти, който беше с теб под ледника?

- Точно така! Застреляли са го в кабинета му.

Остин стисна зъби.

- Провери ли другите стаи?

- Да, с изключение на банята. И в килерите не съм поглеждала.

Остин взе ръжена от ръцете й.

- За всеки случай.

Той влезе в банята и след минута излезе.

- Пушиш ли?

- Отказах ги преди много години. Защо?

- Права си била да се тревожиш. - Той й подаде фас от цигара. - Намерих цял куп във ваната.

Някой те е чакал да се прибереш.

Тя потрепери.

- Защо си е тръгнал?

- Не знам, но имаш късмет. Кажи ми сега за Рено.

Разчистиха дивана и Скай му разказа за посещението си в сградата на университета.

- Луда ли съм, че правя връзка между тази бъркотия и претърсването на кабинета ми и

убийството на Рено?

- Щеше да си луда, ако не правеше такава връзка. Липсва ли нещо?

Тя се огледа и поклати глава.

- Не мога да кажа.

Погледът й попадна върху телефонния секретар.

- Странно. Когато излязох от апартамента, имах две съобщения. Сега са четири.

- Едното е от мен. Обадих ти се, веднага щом пристигнах в Париж.

- Някой явно е прослушал последните две, защото лампичката не мига.

Остин натисна копчето за прослушване и чу собствения си глас, който казваше, че не е успял да

се свърже с нея в кабинета й и ще се отбие през апартамента й. Натисна отново копчето. Този

път беше Дарне: „Скай, Шарл се обажда. Чудех се дали си съгласна да взема шлема на вилата.

Оказа се по-костелив орех, отколкото очаквах.”

- Мили Боже! - Скай пребледня като восък. - Който и да ме е чакал, трябва да е чул

съобщението.

- Кой е Шарл?

- Един приятел, търговец на редки оръжия и брони. Оставих му шлема да го разгледа. Чакай

малко... -Тя изрови бележника си с адреси и телефони от една купчина и погледна на буквата

„Д”. Страницата беше откъсната. Показа я на Остин. - Сега този тип е по следите на Дарне.

- Опитай се да го предупредиш.

Тя вдигна телефона, набра номер и изчака няколко секунди.

- Не отговаря. Какво да правим?

- Най-добре да се обадим в полицията.

Тя се намръщи.

- На Шарл няма да му хареса. Бизнесът му е на ръба на закона, а понякога и отвъд него.

Никога няма да ми прости, ако полицията започне да души около него.

- Дори животът му да зависи от това?

- Той не вдигна телефона. Може просто да не е там. А ние да се тревожим излишно.

Остин не беше такъв оптимист, но не искаше да губи ценно време в безполезни спорове.

- Далеч ли е този магазин?

- На десния бряг, десет минути с такси.

- Колата ми е долу. Ще стигнем за пет.

Двамата се втурнаха по стълбите.

Витрината на антикварния магазин беше тъмна, а вратата - заключена. Скай извади един от

малкото ключове, които Дарне бе дал на външни хора, и отвори. Изпод завесите струеше

светлина.

Остин предпазливо ги дръпна. Пред очите му се разкри гротескна сцена, напомняща на музей

на восъчни фигури. Възрастен мъж с побеляла коса бе коленичил пред дървен контейнер, като

осъден, положил глава на дръвника. Косата му беше разрошена, ръцете и краката - вързани, а

устата му - залепена с тиксо.

До него като екзекутор стоеше едър мъж, подпрян на дълъг широк двуръчен меч, с черна

маска на лицето. Той вдигна очи към Остин. Свали маската, хвърли я настрани и вдигна меча