Изгубеният град

- Аз работя тук. Искам да знам какво става и дали ме засяга.

Полицаят погледна снимката и лицето й, после каза:

- По-добре говорете с инспектора. - Той я отведе при мъж в цивилни дрехи, който стоеше

до една от полицейските коли, и разговаряше с двама униформени.

- Тази жена казва, че работи в сградата - обясни полицаят на инспектора, трътлест мъж на

средна възраст с умореното изражение на човек, видял твърде много от грозната страна на

живота.

Той погледна внимателно пропуска й със зачервените си, подпухнали очи и й го върна, като си

отбеляза името и адреса й в бележника си.

- Казвам се Дюбоа. Елате, ако обичате. - Той отвори вратата на полицейската кола, направи

й знак да седне на задната седалка и се настани до нея. - Кога за последен път сте били в

сградата, мадмоазел?

Тя си погледна часовника.

- Преди два-три часа или малко повече.

- Къде бяхте междувременно?

- Аз съм археолог. Занесох един артефакт на специалист по антиките, за да го огледа. След

това се отбих в апартамента си да подремна.

Инспекторът си отбеляза нещо.

- Докато бяхте в сградата, забелязахте ли някого или нещо, което да ви направи особено

впечатление?

- Не. Всичко си беше както обикновено. Бихте ли ми казали какво е станало?

- Имало е стрелба. Убит е човек. Познавахте ли мосю Рено?

- Рено?! Разбира се! Той беше ръководителят на катедрата ми. Казвате, че е мъртъв?

Дюбоа кимна.

- Застрелян от неизвестен нападател. Кога за последен път видяхте мосю Рено?

- Когато дойдох на работа около девет сутринта. Засякохме се в асансьора. Моят кабинет е

под неговия. Казахме си „добро утро” и всеки продължи по пътя си.

Скай се надяваше лекото премълчаване на истината да не си проличи по лицето й. Всъщност,

когато сутринта поздрави Рено, той просто я изгледа ядно, без да отговори.

- Имате ли представа кой би искал да нарани мосю Рено?

Тя се поколеба. Предположи, че изражението на инспектора, напомнящо на басет, е само

маска, предразполагаща заподозрените към необмислени уличаващи твърдения. Ако беше

разговарял и с други служители, най-вероятно беше научил, че всъщност цялата катедра мрази

Рено. Кажеше ли нещо различно, той щеше да се запита защо лъже.

- Мосю Рено беше противоречива фигура в катедрата - отговори тя след малко. - Мнозина

не одобряваха начина, по който я управляваше.

- А вие, мадмоазел? Вие одобрявахте ли?

- Аз бях една от тези, които смятаха, че не е подходящ за поста.

Лейтенантът се усмихна за първи път.

- Много дипломатичен отговор, мадмоазел. Може ли да попитам къде сте били по време на

отсъствието си от сградата?

Скай му даде името на Дарне и адреса на антикварния магазин, както и домашния си адрес,

които той старателно записа, уверявайки я, че това е рутинна процедура. След това слезе от

колата, задържа вратата и й подаде визитната си картичка.

- Благодаря ви, мадмоазел Лабел. Моля ви, обадете ми се, ако се сетите за нещо във връзка

със случая.

- Да, разбира се. Искам да ви помоля за услуга, лейтенант. Може ли да се кача до кабинета

си на втория етаж?

Той помисли за момент.

- Да, но нека ви придружи някой от хората ми.

Инспектор Дюбоа повика полицая, който пръв спря

Скай, и му нареди да я преведе през кордона. На местопрестъплението като че ли се беше

събрала цялата полиция на Париж. Рено беше негодник, но беше известна личност в

университета и убийството му със сигурност щеше да предизвика сензация.

Вътре в сградата работеха още полицаи и техници. Служителите от съдебна медицина сваляха

отпечатъци, фотографите бързаха насам-натам и щракаха с апаратите си. Скай се насочи към

кабинета си на втория етаж, следвана от полицая. Влезе вътре и се огледа. Въпреки че

всичките й мебели и книжа си бяха на мястото, тя изпита странното чувство, че нещо не е

наред.

Огледа стаята и се приближи до бюрото. Беше изключително педантична по отношение на

работата си. Преди да излезе, беше подредила справочниците, статиите и папките си с точност

до милиметър. Сега краищата им бяха омачкани, сякаш някой набързо ги беше прелиствал.

Някой беше пипал бюрото й!

- Мадмоазел?

Полицаят я гледаше странно и тя осъзна, че стои, вперила празен поглед пред себе си. Кимна,

отвори чекмеджето и извади една папка. Пъхна я под ръка, без да погледне какво има в нея.

- Готова съм - каза тя с насилена усмивка.

Овладя желанието си да избяга от кабинета и се

постара да върви с нормалната си походка, но краката й бяха като от олово. Спокойната й

външност не издаваше ускорения пулс, който отекваше чак в ушите й.

Мислеше си, че може би същата ръка, която е ровила в нещата й, е убила Рено.

Полицаят я изпрати до огражденията пред сградата. Тя му благодари и се прибра у дома

замаяна. Пресичаше, без да се оглежда, което в Париж е равносилно на опит за самоубийство.

Изобщо не забелязваше нито скърцащите спирачки, нито какофонията от клаксони и ругатни.

Когато сви зад ъгъла на тясната уличка, в която се намираше апартаментът й, паниката й

поутихна. Зачуди се дали постъпи правилно, като не каза на инспектор Дюбоа, че някой е

претърсвал кабинета й, но си представи как той веднага вписва лудата параноич-ка в списъка

със заподозрени.